Вечерта, след като Дъглас ме предупреди, вдигнах телефона и набрах номера на единствения човек, който смятах, че може да ме измъкне от този батак - Хари Куебърт, бившият ми университетски преподавател и главно, един от най-четените и най-уважаваните автори в Америка, с когото бях близък от десетина години, откакто бях негов студент в Бъроуския университет в Масачусетс.
Не го бях виждал от повече от година и почти от толкова не му бях телефонирал. Обадих му се в дома му в Орора, Ню Хампшър. Като чу гласа ми, той ми каза с подигравателен тон:
- О, Маркъс! Наистина ли сте вие? Невероятно. Откакто станахте звезда, вече не ми се обаждате. Опитах се да се свържа с нас преди месец и попаднах на секретарката ви, която ми заяви, че не сте там за никого.
Отговорих без заобикалки:
- Зле съм, Хари. Струва ми се, че вече не съм писател.
Той веднага стана сериозен.
- Какви ги разправяте, Маркъс?
- Не знам какво да пиша, свършен съм. Бял лист. От месеци. Може би от година.
Той избухна в сърдечен успокоителен смях.
- Умствен блокаж, Маркъс, това е! Белите листове са толкова глупави, колкото и сексуалните засечки - това е паниката, която ви обзема, когато ви се струва, че няма да ви дойде вдъхновение, същата, заради която опашчицата ви омеква точно когато сте решили да си поиграете на кученца с една от почитателките си и сте сигурен, че ще й докарате оргазъм, измерим по скалата на Рихтер. Зарежете вдъхновението, задоволете се да редите думи. Вдъхновението ще дойде от само себе си.
- Мислите ли?
- Уверен съм. Само че трябва да поразредите светските си изяви. Писането е сериозно нещо. Смятах, че съм ви научил на това.
- Ама аз работя усърдно! Само това правя! И нищо не излиза.
- Значи ви липсва подходяща обстановка. В Ню Йорк е хубаво, но и прекалено шумно. Защо не дойдете тук, при мен, като по времето, когато ми бяхте студент?
Да се махна от Ню Йорк и да сменя атмосферата. Никога досега не бях получавал по-разумна покана за изгнание. Да замина в американската провинция и в компанията на някогашния ми преподавател да си върна вдъхновението и да напиша нова книга - точно това ми бе нужно. И ето така седмица по-късно, в средата на февруари 2008 година, отидох в Орора, Ню Хампшър. Това бе няколко месеца преди драматичните събития, за които се готвя да ви разкажа.
*
Преди разкритието, което разтърси Америка през лятото на 2008-а, никой не бе чувал за Орора. Това е градче на брега на океана, на четвърт час път до границата с Масачусетс. На главната улица има кино - в което, в сравнение с останалата част на страната, винаги дават по-стари филми - няколко магазина, поща, полицейско управление и шепа ресторанти, сред които „Кларкс“, историческият дайнър1 на града. Наоколо се простират спокойни квартали от къщи, облицовани с цветни дъски и със симпатични стъклени навеси над вратите, къщи, покрити с плоски керемиди и оградени с градини с безупречно поддържани морави. Това е онази Америка в Америка, чиито жители не заключват вратата си, едно от местата, които съществуват само в Ню Ингланд, места толкова спокойни, че сякаш никога нищо лошо не може да ги сполети.