-Те мислят, че съм с приятелката ми Нанси Хатауей и че сме тръгнали рано сутринта да прекараме един ден на лодката на бащата на Теди Бапст, приятелят й.
- А къде е Нанси?
- На лодката с Теди. Сами са. Казала е, че съм с нея, за да я пуснат да пътува с Теди.
- Значи, майка й мисли, че тя е с теб, твоята майка, че ти си с Нанси, така че, ако се чуят по телефона, няма да стане гаф.
-Точно. Безупречен план. Трябва да се прибера в осем, ще имаме ли време да потанцуваме? Толкова ми се иска да танцуваме заедно.
Беше петнайсет часът, когато Джени пристигна в Гуз Коув. Като паркира колата си пред къщата, тя установи, че черният шевролет не е там. Хари вероятно бе излязъл. Въпреки това позвъни на вратата, но както очакваше, нямаше отговор. Обиколи къщата, за да провери дали не е на терасата, ала и там нямаше никой. В края на краищата реши да влезе. Хари несъмнено бе отишъл да се поразведри. В последно време работеше много и имаше нужда от почивка. Със сигурост щеше да е много доволен, ако намери храна на масата, като се върне: сандвичи с месо, яйца, сирене, сурови зеленчуци, които да топи в соса със свежи подправки, чиято тайна знаеше само тя, парче торта и няколко сочни плода.
Джени никога не бе влизала в къщата в Гуз Коув. Всичко й се стори великолепно. Беше просторно, обзаведено с вкус, с окачен таван, високи библиотеки до стените, лакиран дървен паркет и широки френски прозорци, от които се разкриваше гледка към океана. Представи си, че живее тук с Хари - летните обеди на терасата, зимите вътре на топло, до камината в дневната, където той ще й чете откъси от новия си роман. За какво й е Ню Йорк? Дори тук, ако са заедно, ще са толкова щастливи. Няма да имат нужда от нищо освен един от друг. Тя сложи провизиите на масата в трапезарията, подреди и прибори, които намери в един долап, после, като свърши, седна на един стол и зачака. Искаше да го изненада.
Измина един час. Къде ли беше той? Доскуча й и реши да разгледа останалата част от къщата. Първата стая, в която влезе, беше кабинетът на партера. По-скоро тясно, но добре подредено помещение, с шкаф, абаносово писалище, стенна библиотека и широк дървен пюпитър, отрупан с листове и химикалки. Хари явно работеше тук. Приближи се до пюпитъра, просто така, да хвърли един поглед. Не искаше да чете без разрешение, не искаше да злоупотребява с доверието му, искаше само да види какво пише по цял ден за нея. А и никой нямаше да узнае. Убедена в правото си, тя взе най-горния лист от купчината и се зачете с разтуптяно сърце. Първите редове бяха задраскани с черен флумастер, така че нищо не можеше да се прочете. Следващите се виждаха ясно.
Ходя в „Кларкс“ само за да я виждам. Ходя там само за да съм близо до нея. Тя е всичко, за което винаги съм мечтал. Обсебен съм от нея. Но нямам право.
Не бива. Не би трябвало да ходя там, не би трябвало дори да оставам в този нещастен град
-
би трябвало да замина, да избягам и никога да не се връщам. Нямам право да я обичам, забранено е. Луд ли съм?
Засияла от щастие, Джени започна да целува листа и да го притиска до себе си. После направи танцова стъпка и извика високо: „Хари, любов моя, не сте луд! Аз също ви обичам и имате цялото право на света над мен. Не бягайте, скъпи мой! Толкова ви обичам!“. Възбудена от откритието си, тя се сети, че може да я изненадат, побърза да остави листа на пюпитъра и се върна в дневната. Изтегна се на канапето, повдигна полата си, за да се видят бедрата й, и разкопча блузата, за да покаже гърдите си. Никой досега не й беше писал нещо толкова красиво. Щом се върне, ще му се отдаде. Ще му дари девствеността си.
В същия миг Дейвид Келерган влезе в „Кларкс“ и се отправи към бара, за да поръча както обикновено голяма чаша чай с лед.
- Дъщеря ви днес не е тук, преподобни - каза Тамара Куин, докато му поднасяше напитката. - Взе си отпуск.
- Знам, госпожо Куин. В морето е с приятели. Тръгна още призори. Предложих й да я закарам, но тя не пожела, рече ми да си почивам и да не ставам. Добро момиче е.
- Така е, преподобни. Много съм доволна от нея.
Дейвид Келерган се усмихна и Тамара се загледа за миг в този дребен, засмян човек, с кротко изражение и кръгли очила на носа. Трябва да беше на около петдесет години, бе слаб, дори крехък на вид, но излъчваше голяма сила. Гласът му беше спокоен и сериозен, не произнасяше нито една дума по-високо от друга. Тя много го ценеше, както впрочем всички в града. Харесваше службите му, макар ме той говореше с насечения акцент на Юга. Дъщеря му приличаше на него - кротка, мила, услужлива, дружелюбна. Дейвид и Нола Келерган бяха добри хора, добри американци и добри християни. В Орора много ги обичаха.