- От колко време вече живеете в Орора, преподобни? - попита Тамара Куин. - Имам чувството, че сте тук открай време.
- Почти от шест години, госпожо Куин. Шест хубави години.
Преподобният се огледа за миг и като редовен клиент забеляза, че маса 17 е празна.
- Виж ти - почуди се той. - Писателя няма ли го? Това май рядко му се случва.
- Днес го няма. Очарователен човек е, да ви кажа.
- И на мен ми е много симпатичен. Срещал съм го тук. Мило беше от негова страна да дойде на представлението в гимназията по случай края на годината. Ще ми се да стане член на енорийската управа. За напредъка на града са ни нужни личности.
Тогава Тамара се сети за дъщеря си и като се усмихна, не можа да се въздържи да не сподели голямата новина.
- Не казвайте на никого, преподобни, но между него и моята Джени има нещо.
Дейвид Келерган се усмихна и отпи глътка от чая с лед.
Осемнайсет часът в Рокланд. На една огряна от слънцето тераса Хари и Нола пиеха плодов сок. Нола искаше Хари да й разкаже за живота си в Ню Йорк. Искаше всичко да знае. „Разкажете ми всичко - помоли го, - разкажете ми какво е да си звезда в Ню Йорк.“ Той знаеше, че тя си представя живот, съставен от коктейли и хапки, така че какво можеше да й каже? Че изобщо не е такъв, за какъвто го смятат в Орора? Че никой в Ню Йорк не го познава? Че първата му книга е останала незабелязана и че дотогава е бил доста безинтересен гимназиален учител? Че е почти без пари, тъй като всичките му спестявания са отишли за наемане на къщата в Гуз Коув? Че не успява нищо да напише? Че е самозванец? Че великолепният Хари Куебърт, известният писател, който се бе настанил в луксозната къща на брега на океана и прекарваше дните си в писано по кафенетата, щеше да съществува само едно лято? Не можеше да й каже истината. Ако го направеше, рискуваше да я изгуби. Реши да си измисля, да играе ролята на живота си докрай - ролята на надарен и уважаван творец, уморен от червените килими и от нюйоркската суматоха, дошъл да потърси отмората, необходима на гения му, в едно градче в Ню Хампшър.
- Имате такъв късмет, Хари - радваше се тя, слушайки разказа му. - Какъв вълнуващ живот водите! Понякога ми се иска да литна и да замина далече от тук, далече от Орора. Знаете ли, тук се задушавам. Родителите ми са трудни хора. Баща ми е добър човек, но е духовник, има особени идеи. Майка ми толкова строго се отнася с мен! Сякаш никога не е била млада. А и храмът, неделните утрини, толкова е досадно! Не знам дали вярвам в Бог. Вие вярвате ли в Бог, Хари? Ако вие вярвате, и аз ще повярвам.
- Не знам, Нола. Не знам вече.
- Майка ми казва, че човек е длъжен да вярва в Бог, иначе той ще ни накаже много сурово. Понякога си мисля, че като не съм сигурна дали вярвам, по-добре да правя като всички.
- Всъщност - забеляза Хари - единственият, който знае дали Бог съществува, или не, е самият Бог.
Тя се разсмя. С наивен и невинен смях. Хвана го нежно за ръката и попита:
- Има ли човек право да не обича майка си?
- Мисля, че да. Обичта не е задължение.
- Но е включена в Десетте Божи заповеди. Обичай родителите си. Четвъртата или петата. Не си спомням. А пък първата е да се вярва в Бог. Така че, ако не вярвам в Бог, не съм длъжна да обичам майка си, нали? Майка ми е строга. Понякога ме затваря в стаята ми и казва, че съм разхайтена. Аз не съм разхайтена, искам само да съм свободна. Искам да имам право да помечтая. Олеле, осемнайсет часът стана! Бих желала времето да спре. Трябва да се прибирам, дори не успяхме да потанцуваме.
- Ще танцуваме, Нола. Ще танцуваме. Имаме цял живот за танцуваме.
В двайсет часа Джени се събуди стреснато. Бе заспала, докато чакаше на канапето. Слънцето вече залязваше, свечеряваше ес. Лежеше свита на дивана, в ъгълчето на устата й се събираше слюнка, дъхът й бе тежък. Смъкна полата си, закри гърдите си, побърза да прибере храната и засрамено избяга от къщата в Гуз Коув.
Няколко минути по-късно двамата пристигнаха в Орора. Хари сиря на една уличка близо до пристанището, за да може Нола да изчака приятелката си Нанси и двете да се приберат заедно. Поседяха малко в колата. Улицата беше пуста, стъмваше се. Нола извади от чантата си един пакет.
- Какво е това? - попита Хари.
- Отворете го. Подарък за вас. Намерих го в малкото магазинче в центъра, там, където пихме плодовия сок. Нека винаги да ви напомня за този чудесен ден.
Той отвори пакета - беше боядисана в синьо алуминиева кутия с надпис отгоре: Спомен от Рокланд, Мейн.
- За да слагате вътре сух хляб - додаде Нола. - И да храните чайките. Трябва да храните чайките, важно е.
- Благодаря. Обещавам ти винаги да храня чайките.
- Сега ми кажете нещо нежно, Хари, любими. Кажете ми, че съм вашата любима Нола.