- Не беше Хари, а Ейми Прат - съобщи Тамара престорено равнодушно. - Добре знаех, че няма да е той. Ако се бяхте видели как се разбягахте! Като зайци. Ха! Аз си знаех, че не е той, защото е шик мъж, а хора като него не подраняват. То е още по-невъзпитано, отколкото да закъснееш. Запомни това, Бобо, ти, който винаги се боиш да не закъснееш за срещите си.
Часовникът в дневната отброи шест удара и семейство Куин се строи до входната врата.
- Само се дръжте естествено! - помоли се Джени.
- Ние сме много естествени - отвърна майка й. - А, Бобо, нали сме естествени?
- Да, пиленце. Но мисля, че пак имам газове. Чувствам се като тенджера под налягане, която всеки миг ще избухне.
След няколко минути Хари позвъни на вратата на къщата на Куин. Бе откарал Нола до една улица близо до дома й, за да не ги видят заедно. Тя си бе тръгнала разплакана.
*
Джени ми разказа, че през онази вечер на 4 юли се е чувствала страхотно. Описа ми развълнувана празника, вечерята, фойерверките над Конкорд.
По начина, по който говореше за Хари, разбрах, че през целия си живот не бе спирала да го обича. Отвращението, което днес изпитваше към него, беше преди всичко израз на мъката й - не можеше да преглътне, че е била пренебрегната заради Нола, малката съботна сервитьорка, за която бе написал своя шедьовър. Преди да си тръгна, я попитах:
- Джени, според теб кой би могъл да ми разкаже нещо повече за Нола?
- За Нола? Баща й, разбира се.
Баща й. Разбира се
23.
Тези, които я бяха познавали добре.
- А героите? От кого се вдъхновявате за героите?
- От всички. Приятел, чистачката, служителя на гишето в банката. Но внимание: не самите хора ви вдъхновяват, а действията им. Начинът им на действие ви подсеща за това, което би могъл да прави някой от героите ви. Писателите, които твърдят, че не се вдъхновяват от живи хора, лъжат. И правилно - така си спестяват сума ти неприятности.
- Как така?
- Привилегия на писателите, Маркъс, е възможността да си уредят сметките с ближния чрез книгите си. Единственото правило е да не ги описвате с имената им. Никога не използвайте собствените им имена - те са вратата, която води към съда и към тормоза. До колко сме стигнали в списъка?
- До двайсет и три.
- Значи, двайсет и третото правило ще е: придържайте се към художествената измислица, Маркъс. С останалото само ще си навлечете неприятности.
В неделя, на 22 юни 2008 година, за първи път се срещнах с преподобния Дейвид Келерган. Беше един от онези сивкави летни дни, каквито има само в Ню Ингланд, където океанската мъгла е толкова гъста, че се закача за върховете на дърветата и се разстила по покривите. Къщата на Келерган се намираше на Теръс Авеню 245, в центъра на хубав жилищен квартал. Изглежда, че не бе променяна от установяването на семейството в Орора. Същият цвят на стените и същите храсталаци наоколо. Прясно засадените някога рози се бяха превърнали в розови масиви, а преди десет години изсъхналата череша бе заместена с дърво от същия вид.
Когато пристигнах, от къщата се разнасяше оглушителна музика. Няколко пъти позвъних, но без резултат. Накрая един минувач ми извика: „Ако търсите пастор Келерган, няма смисъл да звъните. Той е в гаража“. Отидох да почукам на вратата на гаража, откъдето всъщност идваше музиката. След дълго тропане вратата се отвори и пред мен застана дребно старче, крехко на вид, със сиви коса и кожа, по работен комбинезон и със защитни очила на носа. Беше осемдесет и пет годишният Дейвид Келерган.
- Какво обичате? - мило изрева гой заради музиката, пусната с непоносима за ухото сила.
Наложи се да поставя ръце като рупор пред устата си, за да ме чуе.
- Казвам се Маркъс Голдман. Не ме познавате, разследвам смъртта на Нола.
- От полицията ли сте?
- Не, писател съм. Може ли да спрете музиката или поне да намалите звука?