Добре познавах Орора, тъй като през студентските си години често бях посещавал там Хари. Той живееше в чудесна къща от камък и масивен бор, разположена извън града, на път № 1 за Мейн и на брега на пролив, записан на картите под името Гуз Коув. Беше писателска къща, извисяваща се над океана, с тераса за хубавите дни и със стълба, по която се слизаше направо на плажа. В околностите цареше покоят на дивата природа - крайбрежната гора, ивиците от дребни камъчета, гигантските канари, влажните усои, покрити с папрат и мъх, няколко пътеки за разходка покрай брега. Ако човек не знаеше, че е само на няколко крачки от цивилизацията, можеше да му се стори, че е на края на света. И лесно да си представи стария писател, създаващ шедьоврите си на терасата, вдъхновен от приливите и залезите.
На 10 февруари 2008 година напуснах Ню Йорк в разгара на измъчващия ме страх от белия лист. Страната вече кипеше - бяхме в навечерието на президентските избори. Няколко дни преди това първичните избори в супервторника2 (който по изключение беше през февруари, а не през март - доказателство, че годината нямаше да е обикновена) дадоха републиканския мандат на сенатора Маккейн, докато при демократите между Хилъри Клинтьн и Барак Обама още се водеше ожесточена битка. Стигнах до Орора с кола, без да спирам нито веднъж. Зимата беше снежна и покрай мен преминаваха бели пейзажи. Харесвах Ню Хампшър - харесвах спокойствието му, харесвах обширните му гори, харесвах покритите му с водни рози езера, където през лятото можеше да се плува, а през зимата да се карат кънки, харесвах обстоятелството, че тук не плащаха
нито такси, нито данък общ доход. Намирах, че това е либертарен щат, и девизът му ЖИВЕЙ СВОБОДЕН ИЛИ УМРИ, изписан върху номерата на автомобилите, които ме задминаваха по магистралата, добре отразяваше могъщото чувство за свобода, обземало ме при всеки престой в Орора. Спомням си впрочем, че когато пристигнах у Хари през онзи студен и мъглив следобед, веднага изпитах усещане за вътрешно умиротворение. Чакаше ме пред вратата на къщата си, загърнат в огромна дебела жилетка. Слязох от колата, той дойде да ме посрещне, постави ръце на раменете ми и ми подари широката си успокояваща усмивка.
- Какво става с вас, Маркъс?
- Не знам, Хари...
- Хайде, хайде. Винаги сте били прекалено чувствителен младеж.
Още преди да разопаковам багажа си, двамата седнахме в дневната да поговорим. Той направи кафе, огънят пращеше в огнището, беше приятно да сме вътре, докато през огромния френски прозорец виждах океана, разбунен от ледените ветрове и от влажния сняг, който се сипеше от скалите.
- Бях забравил колко е прекрасно тук - прошепнах аз.
Той кимна.
- Ще видите, мой малък Маркъс, че добре ще се грижа за вас Ще родите страхотен роман. Не се косете, всички големи писатели преминават през такива трудни моменти.
Изглеждаше ведър и уверен, какъвто го познавах открай време. Никога не го бях виждал да се съмнява - беше харизматичен мъж, с добро самочувствие, самото му присъствие излъчваше естествен авторитет. На шейсет и седем години имаше достолепна осанка, гъста и винаги подредена посребрена коса, широки рамене и мускулесто тяло, което свидетелстваше за дългогодишно практикуване на бокс. Беше боксьор и именно чрез този спорт, който аз също тренирах усърдно, се бяхме харесали в Бъроуския университет.
Връзките ми с Хари, на които ще се върна по-нататък в този разказ, бяха много силни. Бе влязъл в живота ми през 1998 година, когато постъпих в Бъроуския университет в Масачусетс. По онова време аз бях на двайсет, а той на петдесет и седем и от петнайсетина години вече градеше добрата репутация на Катедрата по литература в този скромен провинциален университет със спокойна атмосфера и симпатични възпитани студенти. Преди това и аз като всички само бях чувал за големия-писателХари-Куебърт, докато в Бъроус се запознах просто с Хари, с този, който щеше да се превърне в един от най-близките ми приятели и да ме научи как се става писател. Самият той бе получил признание в средата на седемдесетте години, когато от втората му книга, „Произходът на злото“, се бяха продали петнайсет милиона екземпляра. Тогава бе удостоен с двете най-престижни награди в страната - „Нашънъл Литерари Ауорд“ и „Нашънъл Бук Ауорд“. Впоследствие продължи редовно да издава книги и да води добре списвана месечна хроника в „Бостън Глоуб“. Беше една от изявените фигури на американската интелигенция - често изнасяше лекции, канеха го на важни културни събития, зачитаха мнението му по политическите въпроси. Радваше се на голямо уважение, беше гордост за страната ни, бе най-доброто, което Америка можеше да роди. Надявах се, че през няколкото седмици, които щях да прекарам в дома му, ще ме научи как да прескоча бездната на белия лист. Установих обаче, че макар и да намираше положението ми за трудно, Хари не го смяташе за ненормално. „Писателите понякога имат такива дупки, това е един от рисковете на занаята - обясни ми той. - Започнете да работите и ще видите, че нещата ще потръгнат от само себе си.“ След което ме настани в кабинета си на партера, там, където самият той бе написал всичките си книги, сред които и „Произходът на злото“. Прекарах в тази стая дълги часове, опитвайки се на свой ред да пиша, но си оставах погълнат главно от гледката на океана и на снега от другата страна на прозореца. Когато идваше да ми донесе кафе или нещо за ядене, той виждаше отчаянието ми и се мъчеше да ми повдигне самочувствието. Една сутрин ми каза: