- Не правете тази физиономия, Маркъс, човек може да си помисли, че се готвите да умирате.
- На път съм...
- Хайде, тревожете се от войната в Ирак или като гледате накъде върви светът, но не и от някакви си книги... още е твърде рано. Направо сте жалък, знаете ли, правите цяла трагедия от това, че не смогвате да напишете три реда. По-добре погледнете нещата в лицето - написали сте забележителна книга, станали сте богат и прочут, а втората ви книга просто се бави, не излиза от главата ви. В това няма нищо странно, нито обезпокоително.
- Но вие... Имали ли сте подобен проблем?
Той избухна в звънък смях.
- Проблемът на белия лист? Шегувате ли се? Бедни ми приятелю, много по-често, отколкото можете да си представите!
- Издателят ми казва, че ако не напиша нова книга веднага, с мен е свършено.
- Знаете ли какво представлява издателят? Издателят е неуспял писател, чийто татко има достатъчно мангизи, за да му позволи да си присвои таланта на другите. Ще видите, Маркъс, всичко ще се оправи. Очаква ви фантастична кариера. Първата ви книга беше забележителна, втората ще е още по-добра. Не се тревожете, ще ви помогна да си върнете вдъхновението.
Не мога да кажа, че оттеглянето в Орора ми върна вдъхновението, но безспорно ми подейства добре. На Хари също - знаех, че често се чувства самотен. Нямаше семейство, нито много развлечения. Бяха щастливи дни. Всъщност последните ни щастливи дни заедно. Прекарахме ги в дълги разходки по брега на океана, в слушане на големите оперни класици, изкачвахме пистите за алпийски ски, разнищвахме местните културни събития и организирахме експедиции в суперите на областта - търсехме малките коктейлни наденички, продавани благотворително, в полза на ветераните от Американската армия. Хари ги обожаваше и смяташе, че те сами по себе си са достатъчни, за да оправдаят военната интервенция в Ирак. Често ходехме в „Кларкс“ да обядваме или да пием кафе, цели следобеди прекарвахме в заведението в разговори за живота, както правехме по времето, когато бях негов студент. Всички в Орора познаваха и уважаваха Хари, а от доста време и мен познаваха. С двама души си допадахме най-много - с Джени Дон, съдържателката на „Кларкс“, и с Ърни Пинкас, градският библиотекар, близък на Хари, който работеше на доброволни начала и понякога идваше привечер в Гуз Коув да изпие с нас един скоч. Самият аз всяка сутрин ходех в библиотеката да чета „Ню Йорк Таймс“. Още първия ден бях забелязал, че Ърни Пинкас е поставил екземпляр от книгата ми на видно място. Посочи ми го гордо, като ми каза: „Виждаш ли, Маркъс, книгата ти е страшно търсена. От година насам нея вземат най-много. Кога излиза следващата?“. „Право да си кажа, малко ми е трудно да започна. Затова съм тук.“ „Не се безпокой. Със сигурност ще ти хрумне някоя гениална идея. Нещо, което да грабне вниманието “ „Като например?“ „Не знам, ти си писателят. Но трябва да намериш тема, която да вземе акъла на тълпите.“
В „Кларкс“ Хари сядаше на една и съща маса от трийсет години, маса № 17, на която Джени бе завинтила метална табелка със следния надпис:
На тази маса през лятото на 1975 г.
писателят Хари Куебърт написа
знаменития си роман „ Произходът на злото
“.
Отдавна я знаех тази табелка, но не й бях обръщал истинско внимание. Едва сега се заинтересувах от нея и дълго я съзерцавах. Скоро гравираните върху метала думи ме обсебиха - седнал на тази окаяна дървена маса, лепнеща от мазнина и кленов сироп, в този дайньр в малко градче в Ню Хампшър, Хари бе написал изключителния си шедьовър, превърнал го в литературна легенда. Как му бе дошло вдъхновението? Аз също исках да се настаня на тази маса, да пиша и да ме осени гениална идея. Впрочем това и направих - през два последователни следобеда сядах на масата с хартия и химикалка и се опитвах да пиша, но без успех. Накрая попитах Джени: