Въпреки съветите, които ми даваше Хари, оставах обсебен от тази мисъл: как самият той, на моята възраст, бе успял да напише „Произходът на злото“, кое бе задействало таланта му? Все по-често си задавах този въпрос и тъй като Хари ме бе настанил в кабинета си, си позволих да се поразровя малко. Изобщо не си представях какво ще открия. Всичко започна, когато ми потрябва химикалка. Отворих едно чекмедже и попаднах на изписана тетрадка и няколко отделни листове с оригинални бележки на Хари. Много се развълнувах - това бе неочакван случай да разбера как е работил той, да видя дали тетрадките му са пълни със задрасквания, или вдъхновението му е идвало по най-естествен начин. Бях ненаситен, хвърлих се да изследвам библиотеката му, дано открия други бележници. За да имам свобода на действие, трябваше Хари да не е вкъщи. А това се случваше в четвъртък, когато той преподаваше в Бъроус - излизаше рано сутринта и обикновено се връщаше чак в края на деня. Ето така в четвъртък следобед на 6 март 2008 година стана нещо, което реших незабавно да забравя - открих, че Хари е поддържал връзка с петнайсетгодишно момиче, като е бил на трийсет и четири. Това бе станало през 1975 година.
Разкрих тайната му, когато, ровейки френетично и безсрамно по рафтовете на библиотеката, намерих скрита зад книгите голяма кутия от лакирано дърво, затворена с капак с панти. Предчувствах, че съм изтеглил голямата печалба, може би ръкописа на „Произходът на злото“. Извадих кутията и я отворих, но за голямо мое съжаление, вътре нямаше ръкопис, само снимки и изрезки от вестници. На фотографиите се виждаше Хари на младини - трийсетгодишен, великолепен, елегантен, горд, а до него - едно младо момиче. Имаше четири-пет снимки и тя фигурираше на всички. На една от тях бяха на плажа: Хари - гологръд, загорял и мускулест, прегръщаше и целуваше по бузата усмихнатата девойка, която бе закрепила очилата за слънце върху русите си коси. На гърба на снимката пишеше: Нола и аз, Мартас Винярд, краят на юли 1975 г. В този момент бях твърде развълнуван от откритието си, за да чуя Хари, който се връщаше от университета по-рано от обикновено - не чух нито скърцането на спирачките на корвета му по чакъла на пътя за Гуз Коув, нито звука на гласа му, когато влезе в къщата. Не чух нищо, защото в кутията, под снимките, намерих писмо без дата. С детски почерк върху хубава хартия беше написано следното:
Не се безпокойте, Хари, не се безпокойте за мен, ще намеря начин да дойда при вас. Чакайте ме в стая №
8, харесва ми тази цифра, тя ми е любимата. Чакайте ме в тази стая в 19 часа. После ще заминем завинаги.
Толкова ви обичам.
С много нежност
Нола
Коя беше тази Нола? С разтуптяно сърце започнах да преглеждам изрезките от вестници - в статиите се споменаваше за загадъчното изчезване на някоя си Нола Келерган през една августовска вечер на 1975 година. И Нола от вестникарските снимки съответстваше на Нола от снимките на Хари. В този момент той влезе в кабинета - носеше кафе и бисквити и изпусна подноса, когато, след като затвори вратата с крак, ме видя клекнал на килима му с разпръснатото пред мен съдържание на тайната кутия.
- Но... какво правите? - възкликна. - Вие... Ровите ли, Маркъс? Каня ви в дома си, а вие ровите във вещите ми? Та що за приятел сте вие?
Замрънках неубедителни обяснения.
- Просто попаднах на тази кутия, Хари. Случайно я намерих. Не трябваше да я отварям... Съжалявам.
- Наистина не е трябвало! С какво право? С какво право, за бога?
Той изтръгна снимките от ръцете ми, бързо събра изрезките, нахвърля всичко в кутията и я отнесе в стаята си, където се затвори.
Никога не го бях виждал такъв, не бих могъл да кажа дали ставаше дума за паника, или за ярост. Разтапях се в оправдания, застанал пред вратата му, обяснявах му, че не съм искал да го оскърбя, че случайно съм попаднал на кутията. Нямаше полза. Излезе от стаята си чак след два часа, отиде право в дневната и изпи няколко чаши уиски. Когато реших, че се е поуспокоил, слязох и аз при него.
- Хари... Кое е това момиче? - попитах тихо.
Той сведе очи.
- Нола.
- Коя е Нола?
- Не питайте коя е Нола. Моля ви.
- Хари, коя е Нола? - повторих.
Той поклати глава.
- Аз я обичах, Маркъс. Толкова я обичах.
- Но защо никога не сте ми говорили за нея?
- Сложно е...
- Нищо не е сложно между приятели.
Той сви рамене.
- След като сте намерили тези снимки, най-добре да ви кажа. През седемдесет и пета, като дойдох в Орора, се влюбих в това момиче, което бе само на петнайсет години. Казваше се Нола и беше жената на живота ми.