— Хайде, няма какво да седим и да чакаме първи петли да се обадят. Да скачаме в кладенеца.
Първослав махнал ръце от лицето си и се съгласил сурово и прегракнало:
— Да скачаме.
— Да скачаме — потвърдил и малкият, макар и с изтънял глас, и докоснал за кураж една забодена на шлема му китка — спомен от поредната дама на сърцето му.
И станали дружно и се запътили към къщерата, където ги чакало черното гърло на кладенеца.
Вървели и всеки, уж покрусен и засрамен, тайничко се радвал, че кръвта вода не става, че може да е мислел за братята си лошо — ама ето, можело да се разчита на тях. Има с какво да се гордееш. Така де, брат брата не храни, ама тежко ти, ако се наложи да скачаш сам в някой бездънен кладенец — право в подземното не-царство или още къде на фуста си стринкина…
И? Как мислиш — скочили ли са? Разказвачите по мегданите така разправят, ама то е, защото ако рекат, че станало другояче, слушателите ще ги нагостят с дървена салата. Аз ти казвам — не скочиха. В последния момент ги спряха. Лично царят ги спря. Тоест прати кавхана да ги докара в столицата. Засега без окови. Защото добре познаваше синовете си и знаеше какви могат да ги надробят.
И застанаха те пред него, страховития и всевластния, свели очи долу, опозорени и сломени. Но и доволни, че някак неволята ги бе сприятелила както никога досега. Всъщност, те не съзираха ясно кое ги държи, за да не паднат съвсем духом, само го усещаха още, а не бяха си го изрекли. Само изречените мисли стигат до акъла, всичко друго е повод за суета и излишно сърцебиене.
Царят първо ги зачесал персонално — че големият взема решения, пък после мисли, което може да е добре в бой, но не всякога, а държавните дела не са само походи и война — има и мирен период, който служи за подготовка към война. Нахокал средния си син за безличните му решения, за това, че все се пази да не сторва нещо щураво, а един истински мъж трябва понякога да тръгва с рогата напред… ала не и в кладенеца я! За малкия… то е ясно какво. Питал го само начумерено колко още копелета е завъдил, на които после трябва да се признават боилски привилегии и да се опразва хазната за глупости като издръжка.
После ги похвалил. За инициативата. Похвалата била последвана от уместния упрек, че инициативата им не довела до нищо. Утешил ги, че обстоятелствата наистина били непредвидени… и ударил с юмрук подлакътника на трона, като им извикал, че за един княз няма непредвидени обстоятелства! Завършил речта си делово:
— Знае се, че Първослав е престолонаследник. Князете обаче сте трима. Всеки има и трески за дялане, и дарби за хвалене. Ако можех от всеки да взема по нещо и да го смеся — би се получил добър бъдещ наследник на царството. За добро или лошо разполагам с вас каквито сте. Така, момчета. Вие сте царски синове и сте посветени в някои работи, дето не са за ушите на всеки. Знаете, че имаме таен договор със змейовете от време оно. Поговорих с тях, напомних им за задълженията им и те се съгласиха да помогнат срещу известни отстъпки. Отивайте сега в тайната стаичка под затворената кула. Там има три врати, три змея ще ви ги отворят. Влизате през тях и търсите ябълките. Който ми донесе и трите — той ще стане цар. Хайде, дим да ви няма.
— Тате, ами другите двама? — осмелил се да попита Любосвет, използвайки слабостта на стария си към себе си.
— Другите! — изръмжал царят. — Другите по-добре да не се връщат. В едно царство за трима владетели място няма! Марш!
Тръгнали братята към тайната стаичка под затворената кула. Бащината заповед никак не им се харесала. Ами те току-що спрели да се карат помежду си, всеки за всеки за първи път душа давал и изведнъж… Излиза, че сега трябвало да се хванат гуша за гуша — пак старата песен. То бива-бива държавни съображения, ама чак толкова!
Влезли в стаичката — и там вярно три врати: сребърна, бакърена и желязна. И три змея пред всяка — единият все едно побелял от старост, но очите му ясни като на младеж, макар че змейовете не можеш ги разбра кой какви години е натрупал. Другият червеникав такъв — като кон. И едър колкото кон, само че със змийска опашка, нокти страховити, криле, люспи — змей като змей. Книга чете и си свети с пламъче от устата. Третият пък бил черен като гарван, по люспите синкавина блещука.
Стоят братята и гледат змейовете, а змейовете гледат тях.
Сепнал се Първослав, прегърнал братята си и рекъл:
— Да си избираме врата, няма да е честно както и да почнем — дали от мен, дали от Любосвет. Викам да теглим чоп.
Теглили. На големия брат се паднала желязната врата и черният змей му я отворил веднага. На малкият му се паднала бакърената, но преди да я прекрачи, младежът попитал червения змей: