— Прощавай, змей-боила, оттатък змеици има ли руси и синеоки?
А Средомир минал през сребърната врата и не успял да чуе отговора на пазителя на портала.
Хм, тук се налага да пропусна малко от историята, защото нещата около змейските земи още не им е дошло времето да бъдат разсекретени. Затова накратко — Средомир имал късмет. Стигнал до онгъла на сребърната змейска земя и там заварил прекрасен дворец. Тоест ние хората му викаме дворец. Иначе е нещо съвсем друго, но и за дворец става. Белите змейове го водели по целия път дотам. И в двореца на тази земя живеела царицата на Белите самодиви. Не си чувал за тях, нали? Няма да чуеш скоро. Казах ти — поверително е. Пише го в договора със змейовете. Ако не вярваш, мога да ти покажа свитъка — стига да четеш гръморуните змейски, разбира се. Не четеш… Така си и мислех.
Въвели средния царски син в тронната зала на Бялата самодива и що да види той? В средата на палата с мраморен под — масичка от камък, а в камъка — жилки от чист като сълза планински кристал. А отгоре й — какво? Ахатова чиния видял отгоре. А в тая чиния… точно така. Трите златни кисели ябълки.
Слушай сега как са се озовали там.
Грозилищата всъщност имат три любимки — трите самодивски царици. Просто ги харесват, разбираш ли? Драги са им. От земните недра вадят какви ли не подаръци за тях — ей така, от благина. И ето, че се случило Бялата царица да се разболее. Някаква тяхна си самодивска болест, каквато на хората не може да бъде обяснена. И аз не разбрах точно що за недъг е било това. И обезпокоени, грозилищата се разтършували за лек. И лекът бил златна ябълка. Една била достатъчна де, но когато грозилищата вършат нещо, те го вършат докрай. Подушили, че на дървото зреят три вълшебни плода — и ги прибрали и трите. Да има. Да оздравее по-бързо Бялата самодива. И да праща от Сребърния си свят ведрина и спокойствие по Нашата земя. Опа… ето, че ти казах коя е Бялата царица. Без да искам. Ами това е тя — едната от орисниците, които предат Съдбата на Всемира. Тя не отговаря точно за доброто, а за равновесието, за запазване на постигнатото. А тия приказки, че орисниците били стари, грозни и сбрани на едно място, че едната предяла с вретено, другата късала и ей такива — изхвърли си ги от главата. То са измишльотини на онези там, комшиите на юг, дето все се пишат всичко да знаят. Знаят шикалки. Знаят да се бият в гърдите и да вряскат каква култура са дали на света. Дали са те. Куфалниците си за халби по нашите кръчми са дали. И пак ще дават.
И занесли грозилищата на болната Орисница трите златни ябълки. И тя само като ги погледнала — оздравяла. Ами да. Да не искаш да ги яде! Тогава наистина ще се разболее. Няма да може да излезе от едното място. Златните ябълки само прасе може да ги яде. И човек — като по-голяма свиня.
Общо взето, предаването на вълшебните плодове вече било уредено от змейовете — нали имат договор с нас. А змейовете са такива едни гадюве, че самите орисници ги слушат. Това — гадювете — с уважение го казвам, за тях думата „гад“ не значи нещо лошо, ти като наречеш една жаба „жаба“, тя да не би да ти се обиди? Виж, на щъркел не я псувай. И на гущер недей да я обиждаш. За всеки случай те съветвам, може да ти потрябва. И още един съвет — не ги целувай. Няма смисъл. Жабата винаги си остава жаба, независимо в каква опаковка се намира.
Орисницата вързала трите ябълки в белоснежна кърпа, усмихнала се на царския син и го отпратила по живо по здраво.
Тук трябваше да питаш как така е станало, че тъкмо на Средомир му се е паднала сребърната врата от жребия. Ами ако беше някой друг от тримата братя, въпросът би останал същият. Съдба му е било. Орис. Предопределение.
Вървял той обратно, а над него кръжал белият змей с ясните очи.
Спрял обаче Средомир насред път.
— Змейо-боила, сега обратно в стаята под кулата ли ще попадна?
— Не, царски сине. Ще се измъкнеш от дупката, която остана на мястото на порутената от храбрите ви воини къщера, до корените на златната ябълка.
— Хм. И защо?
— Защото вратите от свят към свят не са двупосочни.
Средомир кимнал мъдро. Не като да е разбрал точно какво му било казано, но чувствал каква може да е работата. Ето например, като кажеш „всяка майка е жена“ и го обърнеш на „всяка жена е майка“, ти става ясно, че не се връзва — не всяка жена е раждала, а някои ялови ще си останат. Ето така е и с не-двупосочните врати.
Кимнал пак вторият царски син, но не помръднал от място. Кацнал змеят до него та го попитал какво го тревожи.
— Искам братята си да видя. Да решим ние помежду си кой наистина става за цар, не да ни избира някаква си съдба.