Свестил се Средомир на хълма под Златната ябълка — овързан, с цицина на челото, която го подсетила за Първославовите страдания. Само дето нямал силата на батко си да разкъса ремъци и въжета и с голи пестници да попилее разбойниците, тоест облечените като разбойници джамачи на Задморския — те им викали командоси по тяхному. Въздъхнал Средомир и изохкал — много го боляла главата…
— О, мой колега принц! — чул глас.
Погледнал нагоре и в светлината на факлите видял Задморския престолонаследник. Поганецът държал кърпата на Бялата самодива и разглеждал златните ябълки.
— Казваш какво прави с голден ябълка — изложил условията си принцът, — и тогава умирай тихо. Не казваш — умира вери хард.
Средомир се замислил за миг. Не дали да приеме. Припомнял си попръжните, с които се славел Първослав и които до ден днешен ехтят от небето при гръмотевична буря. Отворил уста и, изчервен от срам и яд, обяснил с братовите думи какво мисли за предложението на Задморския принц, къде принцът да си завре ябълките и какво ще му се случи точно след пет минути, ако не го развърже и не поиска прошка. Завършил на развален задморски:
— Ако мене пускаш, тогава ти умира бързо, а ако не, ще умирваш… — и подробно описал как, пак с изразите, взети назаем от Първослав.
Принцът бил като вцепенен, докато траело изявлението на вързания и проснат в краката му бъдещ цар. Но когато Средомир млъкнал, за да си поеме дъх и да се сети още нещо от репертоара на батко си, се разбрало, че Задморският принц принадлежал към онази една четвърт врази, които губели разсъдъка си под въздействието на деморализиращите попръжни. Останалите негови хора били или смразени от страх, или оглупели от обида и стояли наоколо като побити колци. Извадил принцът тънък меч и преди да помисли, пронизал пленника в стомаха. Средомир се сгърчил, застенал. Раната била смъртоносна и не му оставало много. Но въпреки болката, която късала речта му, несъстоялият се цар намерил сила да се присмее над убиеца си.
А онзи се проклел, че избързал, но стореното — сторено. Задморският принц имал план по въпроса за дървото, но какво да прави с ябълките? От Средомир нищо повече не могло да се изкопчи. Заповядал тогава принцът на командосите си да изкопаят от корен ябълката и след известно колебание решил, че щом има вълшебен плод, той трябва да се изяде…
Аз в тоя момент умирах, ама го видях… Стой! Къде хукна? Няма къде да избягаш, отвънка стража стои. Ще слушаш докрай. Ето, сега вече мога да махна това миризливо наметало, цялото от кръпки, по-мърляво дори от твоето… Седни спокойно де! Пийни си вино. Хапни си от гозбите. Досега лапаше като разпран, продължавай, няма от какво да се притесняваш — царска дума!
Та, видях го значи. Как захапа първата, задъвка… Леле как му се изметна муцуната! Яд ме е, че нямах фотоапарат под ръка или поне иконописец наоколо, да го зографиса — киселовеликомъченик Задморски злодей! Червата ми срязани горяха като жар от люта мъка, ала като му се сви мутрата досущ кокошо дупе, разсмях се и заплаках — от болка. И пак се смях… и тъмата ме погълна. Умрях.
А онзи разбойник изплюл ябълката, цвилеше като кон, пак отхапал, гълтал, плюл, с мед мезил, мъчил се… А през това време…
През това време хлапето на злощастния изобретател на роговите съобщения се свестило. Корава глава имало — като майка си. Допълзяло до селото, вдигнало тревога. Селяните изскочили и се понесли към хълма, където умирал князът… тоест аз. Не успели задморските диверсанти да мигнат, кога край тях заваляли камъни и стрели. Въоръжените селяни са кошмар за всеки чужбински рицар, особено когато воюват на свой терен. Само дето от тактика не разбират много, та вдигнали врява преди да са обкръжили хълма. Затова принцът и половината от хората му — другата половина останали да лежат до мъртвия княз — успели да се измъкнат. По пътя до границата още поганци полегнали като леш, а на самия брод се отървал само принцът и издръжливият рицарски кон, на който било натоварено изкорененото вълшебно дърво. Граничната стража нямала вина, че го изпуснала — граничарите обикновено пазят враг да не влезе, не вардят за будали, хукнали да бягат в чужбина. Някой ден и това ще стане, ала засега никой нашенец няма да тръгне да прави такова глупаво нещо. Освен ако не е разбойник. Ала ако е такъв — прав му път, нека тормози чужбинците. Вярно, че така излага народа ни, но пък от друга страна, без да иска върши и полезна работа — съседите още повече ги е страх от царството ни.