Но да не избързвам. Селяните превзели хълма, видели какво е станало и ударили на плач — хем от жал, хем се уплашили какво може да им се пише, че не са опазили цял княз и уникална природна забележителност — Златна ябълка. При паническото си бягство задморските бандити обаче изтървали двете останали ябълки. И как да не ги изтърват — синът на другия геройски загинал на поста си стражник, бащичко от глава до пети, пуснал една стрела от детския си лък и пронизал ръката на принца. Даже не било стрела, а стреличка, обаче свършила работа. Търкулнали се ябълките — къде в тоя калабалък ще ги търсят, селяните със сопи и коси са вече близо, ръмжат като мечки в праведна ярост. И едната от тях, нали са дребни тези плодове чудни, попаднала право в устата на мъртвото ми тяло и оттам заседнала в гърлото…
Хм, грозно съм изглеждал тогава — зинал, с разпран корем. На Любосвет всеки път сълзи му текват като ми го разправя — на ухо, мисли си, че така щади суетността ми. Донякъде е прав. Но, стига за неприятни неща.
Последната ябълка пък улучила дупката, оставена от малкото грозилище. Представяш ли си каква изненада било това за обитателите на Подземното не-царство! Веднага взели да научат какво е станало и бързо разбрали. Те са слепи и глухи за светлина и звук, но подушват миризма и усещат мисли. Надушили, че в Панаирград имало змеедива, придворна мома на едната от любимите им Орисници. И обадили на нея, с мисли както ние с глас, за станалата беля.
Селяните вече се гласели да ми затворят оцъклените очи и зиналата уста, да ме умият и да ме готвят за опяване, когато от звездното небе като жар-птици кацнали два щъркела, плеснали с криле и станали на хора. Тоест само малкият ми брат станал човек — а жена му — на змеедива. Та тя, милата ми снаха, се склонила над мъртвата ми плът и забелязала, че от гърлото ми иде златисто сияние…
Така както ти разправях кога Задморския принц ял ябълката, сигурно си рекъл, че от тая киселищина аз сам на крака съм щял да рипна. Не, драги ми приятелю и поданико. Това е само метафора дето умрял се разсмива или от гадост се изправя, или в гроба се върти докато го одумват живите. Брат ми и жена му ме посадиха като голяма семка от ябълка в същата яма, останала от изкореняването на вълшебното дърво. После седнали и зачакали.
През това време по змейските земи се разнесла мълвата за случилото се. Долетял и брат ми Първослав. На мига щом чул скочил, но нали там времето е по-бавно, сколаса да пристигне малко преди обед. Ругаел на змейски, а понеже змейовете нямат неприлични думи, сам ги измислял, така че оттогава и змейовете знаят да псуват, ала се притесняват да го правят — само брат ми попържа. Водел Първослав подире си, както крава се води, един облак с най-плодородния дъжд, който се намерил у черните змейове. Нагласил го той така, че да не засенчва слънцето, което пък било придумано от белите змейове да праща само най-меките си лъчи на хълма, радост за всичко зелено, и покапал най-благодатният порой, който може да се излее върху земята.
И поникнало дърво. Ябълка. Само че истинска — с едри, сочни и сладки плодове. Две реколти за лято ражда. По девет каруци на реколта. Цъфнала след пладне, вързала и узряла привечер. И сред златните на цвят, но иначе обикновени ябълки, висяла една малко по-инаква. Е, от тая аз изпаднах — жив и здрав, с малко белези около пъпа, много объркан и гладен. Нагостиха ме с ябълки.
Сега под този хълм има чешма — върху стария извор. В памет на тримата багаини. Къщерата си е истинска къща, хубаво ханче, което се слави с най-доброто в цялото царство ябълково вино. Държи го синът на единия покоен стражник. Синът на другия загинал герой, онзи същия, стрелецът, е командир на селското опълчение, което варди нощем ябълката — по традиция, макар и не вълшебна вече, тя е много сладка и лековита. А момчето, което беше отроче на тръбача, сега е в столицата — боила на глашатаите. Ден и нощ над царството пеят рогове, тръби и свирки, носят новини и край всяка селска и градска къща слухтят хората, научават важни и не много важни вести. И официалната история на Златната ябълка слушат. И после си я преразказват. Всеки път все по-далеч от истината.