Защо те посветих във всичко това ли? Ами нали ти казах, че един вид съм излапал едната чудодейна ябълка. И оттогава сънувам какво ще стане след много години напред. Предишната нощ сънувах кацането на Марс… Не, туй не ти трябва да го знаеш. И ме доядя, разбираш ли, че след хиляда години ще продължат да разправят за мен и братята ми небивалици. Виж, ако някой запише истината и след десет-петнайсет века намерят ръкописа, тогава хората ще научат кое как е било, нали?
Ето на теб ти се пада тази чест! Сядай и пиши! Ще ти осигурим хубава килия в един манастир с много планински въздух — твори на воля!
А, да. Като приключиш книгата, по-добре направо си остани в манастира. Тъй и тъй ще свикнеш, докато работиш. И обет за мълчание дай. Докато си жив. Как защо? Защото ти го заповядвам, затова. Нали те предупредих — тая история още не подлежи на разгласяване. Пък и онези ябълки повече не се раждат. Изсъхна дървото на чужбинска почва. Има и такива, които виреят само на родна земя. Тази ябълка се оказа от носталгичните. И затова, ако истината излезе не навреме наяве, вражи орди ще нахлуят отвсякъде. Трябва да разбираш каква отговорност нося, а ти сега я споделяш с мен. А в манастира нищо няма да ти липсва. И виното ти е вино, и храната ти храна. Лековити ябълки за десерт ще ти пращам от царските хамбари. Да, в манастирите, чувал съм, имало пости, но пък то е здравословно. Жени ли? Ееее, и ти като брат ми… Жените са преходно нещо, след двайсет-трийсет години хич няма да те интересуват. Добре де, знай що е царска милост! Ще ти намерим жени. Приходящи. Глухонеми. Да не вземеш да се раздърдориш пред тях. Спокойно, няма да са грозилища.
Последен въпрос? Питай.
Задморският принц който излапал другата ябълка ли? Защо и неговата държава не е честита колкото нашата? Ти ще кажеш, че не била честита. Нали сега е наша провинция. Пък и тогава онзи беше чужденец и на него нашата магия не му пристава. Нашата магия не е за чуждоземци. Не я разбират. Такива ми ти работи. Ти не си ли бил във войската когато превземахме Задморското царство? А, не те признали годен за военна служба. Жалко. Беше славен поход. Светкавици от облачните крепости на черните змейове опържиха цялата армия на Задморския принц — баща му се гътна от инфаркт още когато ябълката не се прихвана, а самият принц-злодей го спипа една гладна хала — змейовете предната седмица бяха взели пленници, те ги пускат после, техните войни са благородни, обаче още я държаха и трябваше да я нахранят. Батко ми Първослав така псуваше отгоре, че подготвените за партизанска съпротива отреди на врага се пръснаха по къщите, да…
Не, стига си питал вече. Хващай си торбичката и ходом-марш пред моя джамач — право в манастира. Ако нещо има да питаш, драсни едно писмо до двореца. До цар Средомир Велики, разбира се. С гербова марка. Ох, те още не са измислени, пусто да остане… Тогава — и-мейл. Тю! — и това още го няма. Абе пиши там някак на ръка.
И да не лъжеш, ей!
29-30 август 2003 г.