Всички останали по дървото си зрееха както им се полага — в края на лятото и наесен, само дето не ставаха по-благи накрая. С тях стражниците, зачислени към дървото, си хранеха прасетата. Наблизо имаше три села, та покрай службата, воините-юнаци бяха забърсали по една мома и след като насетне нямаше къде да се дянат, щом коремите на девойките се издуха като тикви на бостан, ожениха се. О, те биха си плюли на петите веднага след като сватовете — с криваци и бъклици в ръце — вдигнаха пушилка по пътя. Тя Златната ябълка растеше на един хълм и всичко наоколо се виждаше, ала лесно ли се бяга от царска служба, а? Къде ще бягаш? Най-много да стигнеш до дръвника. Не посмяха стражите да напуснат поста си. И после даже останаха доволни, че са се задомили. Снабдяването рязко се подобри, а и не всяка нощ им се налагаше да стърчат край проклетото дърво — от новата им рода винаги имаше някой дангалак, готов до зори да не мигне, гордо изпъчен, стиснал копието, а на главата, моля ти се — позлатен шлем с орлово перо, леле-мале, меч запасал — само да не шавне, че ще се препъне… Герой! Момлячетата като го видят такъв и почват да дишат тежко и да си мият бели нозе на кладенчето под хълма. Така че, службата на царските стражници стана песен, въпреки че хич не разбираха за чий ли вардят това дърво криво…
Не знаеха, ами. Секретните задачи остават секретни само дотогава, докато никой друг освен началниците не знае за чий. Назначената стража официално гледаше за вражи орди да не прииждат. Представяш ли си?! Вражи орди — в средата на царството… Стига бе! Постове на границата се правят с тая цел! Обаче обяснението минавало за убедително от трима царе досега, затова никой не се запитвал на висок глас, абе какви таквиз вражи орди съглеждат юначагите на три дни конски галоп от най-близката граница. Ха сега ти ми кажи как да се разбира това? Лековерие? Мързел между ушите? Или шубе от многознаене на класифицирана информация? Добре, нека да не чоплим тая тема…
Та така. Цяла година стърчали воините до дървото. За дъжд и виелици си имали колибка. Колибка? Да бе… Зидари от три села цял палат им направиха, ама нисичък и вкопан в земята като пещера, а на входа — шипкови храсти. За маскировка. А стражниците — нали мъкнат ризници, та минават лесно. А и да си одерат лицето — за пред жената винаги ще има оправдание: шипката беше, ма, шипката! Вътре в тая скришна стражева… не знам как да я нарека, думата „кула“ въх как не мяза, а пък терминът „бункер“ още не е измислен… хубаво де, нека е „колиба“, та в колибата имало огнище, мечи и вълчи кожи по пода, а даже и кладенец — защо да се морят юнаците да слизат за вода до извора? С тия тежки ризници, че и шкембета си отгледали… Затова им изкопали кладенец. Да има. Да се подмиват белоногите. От тоя кладенец, да си го кажем отсега, тръгна цялата беля. Ала не заради момите, прехласнати по военната униформа.
Веднъж годишно в дежурството им настъпвала отпуска. Точно в средата на лятото, когато се падало пълнолуние. Тогава от столицата пристигали тримата сина на царя, долу им опъвали шатра, до извора, откъдето пропъждали надалеч девойки и зяпачи. Около хълма заставали три вериги тежковъоръжени ратници, а и конен отряд обикалял. Багатури начумерени, багаини с лъкове в ръце — гледат всичко живо като усойници. Ха си пристъпил зад побитите сулици с червени знаменца — ще ти хакнат в търбуха не една, а дузина стрели, а ако имаш сили да хукнеш да бягаш — и задника ти на таралеж ще направят.
За това мероприятие имало официално обяснение — понеже царевите синове са първите воини на войската след самия цар, трябвало и те да дадат някой-друг наряд. И затова за три нощи отменяли отрудените от служба стражи и заставали лично да се взират с орлови очи — не иде ли враг-поганец, да му изпием кръвчицата с остри саби! И пак — как ще дойде дотук враг-поганец през цялата държава покрай три пръстена твърдини и крепости по планинските проходи, застави на бродове и мостове? Ами граничната стража? Нали ако един поне чуждоземец без позволителен свитък да се мерне тъдява, царските джамачи с кучета ще проследят следите му как е стигнал дотук, а граничният дозор, такраните на твърдините и жупаните на заставите по пътя му ще бъдат избесени с главите надолу задето са проспали нарушителя! Да, ама не — вярва народът. Вярва и се радва — ето, князете са с нас, пазят ни!
А князете опъват софра на сянка под „Златната“ ябълка и дремят до мръкване. Защото само те знаят, че ябълката е златна.
И когато пълната месечина изгрее и се вдигне най-високо, сред клоните изведнъж засиява една от киселите ябълки. В този момент охраната долу бди край накладените буйни огньове и й е забранено да се обръща с лице към върха на хълма. Ха някой обърне глава — и тя тупва пред ботушите му, а верен джамач на царя бърше сабята о наметалото на още изправеното обезглавено тяло. Тайна държавна работа, ей! Гледай си натам, накъдето е заповядано, багаин, и не се върти като на шиш, защото глупавите глави капят като зрели круши. Круши, да. Нищо че пазиш някаква си ябълка…