Питаш ме, защо ли трепери кръчмарят? Ами де да го знам. Може да е болен от нерви човекът… Помня, помня докъде бяхме стигнали.
Нея година всичко се объркало.
Царската дружина дошла както обикновено. Натирили пъдарите по къщите, да им съскат тъщите. Забили сулиците, за да маркират забранената за достъп зона. Ако бяха имали пехотни мини и видеокамери, бъди сигурен — щяха да турят… Не ме прекъсвай, от одеве ти думам! Наклали огньове, поставили стрелци. Пуснали конницата да циркулира около хълма като шашава. Зад кордоните багаини — джамачи с оголени саби. Шатрата — за князете. Ветрец дипли коприната. Самите трима братя — горе под дървото. Скромна трапеза на пешкир. Наистина скромна — войнишки дажби. Целта не е да преядат и препият като нерези. Дремят, чакат тръбата да ги събуди на залез слънце. А през това време…
Ето това, което ще ти кажа, дълго не го знаех. Събрали се значи не-тварите от Подземното не-царство долу под хълма и почнали да се съвещават — как да докопат златните не-златни плодове. Избрали най-силното и красиво според тях чудовище, което според нас било по-грозно от крастава жаба, но поне относно силата му няма спор — яко било колкото сто бивола, и му възложили почетната задача да донесе златните ябълки. Не казвам „открадне“, защото деянието било кражба само според нас, а ние сме заинтересована страна, а значи не сме достатъчно обективни. За тях ябълката била ничия… А през това време настанала нощ.
Сигурно мислиш, че братята се редували, а? Грънци! Най-големият, който бил мъжага и половина, само за битки и подвизи мечтаел, изръмжал да не го занимават с глупости и заспал завит презглава с вмирисания на конска пот чул. Най-малкият, глезеното детенце, получило добро образование като компенсация, че няма да наследи трона, седнал да пише стихове, посветени на поредната му приятелка. Освен това имал и по-особена задача — писмо да съчинява — към една задморска принцеса разбира се, чийто баща бил заинтересован да сключи военен и търговски съюз с нас. Политическото му положение било толкова на зор, че бил навит да приеме за зет и въпросния лигльо, разчитайки, че нашият цар няма да позволи на вражи орди да опожарят града, в който любимото му синче пощипва по всички бузки фрейлините на принцесата. Прав е бил, естествено. Цял свят знае, че ако на някой пазар се възмутят от нашенски търговец, за разследване на случая царят ни праща нататък цяла армия. И докато трае разследването, пазарът заедно с прилежащите му територии ставал административна единица към държавата ни. Тъй де — къде стъпи кашишки ботуш, мястото става наше, нали?
Обаче задморският цар — така се казва „задморски“, ей го оттатък Голямата река и малко по-нагоре — бил хитър и съзнавал опасността да си легне някоя вечер съюзник и да се събуди сутринта васал. И пак добре ако се събуди като жив васал. Затова си правил сметка, че със зет третия син врагове-поганци няма да си просят неприятности и да го нападат. Подсигурил си тила, значи. Но пък се тикнал и на вълка в устата. Засега вълкът бил сит и не възнамерявал да стиска челюсти, но докога? От друга страна близостта до хищника позволявало на Задморския да пусне в козината на звяра свои доверени бълхи. И го направил. Уж търговци. Уж занаятчии да чиракуват при нашите майстори. Добре, че не е имало тогава, а и сега още няма, туристи — щеше да ни съсипе чудната и богата страна, да я залее с хипита и наркомани… Не ме прекъсвай, казах! Нали не искаш да ти го повторя така, както го сторих с кръчмаря? Виж го, блед-зелен е още, от нервите…
Чужденците, особено доверените пратеници, не били лековерни. Обикаляли, подслушвали, подпитвали, черпели на поразия, съблазнявали, позволявали да ги съблазнят. И натрупали сведения. Задморският държал в двореца си чернокнижници, астролози, магове-алхимици, сред които имало и умни люде. И тези умни люде сглобили съобщенията от шляещите се из държавата ни търговци и трубадури (все пак ни пробута хипита, мамка му задморска) и видели картинката — там и там има едно дърво, край което князете редовно престояват три нощи. И допълнили, че се наблюдава от много години насам едно съвпадение — могъществото на нашето царство достигало най-големия си разцвет тъкмо след тези три нощи. За една година мощта постепенно намалявал, а даже се случвало и войските ни бой да ядат в сражения, станали в началото на лятото. Но после, след посещението на тримата князе до това обикновено наглед дърво, край което винаги стои стража, изведнъж — скок на сила! Де що имало наблизо в тоя момент вражи орди, не потърсили овреме пощада и отхвърлили предложения за почетна капитулация, на пух и прах ставали!