Марио Кроненберг
Истинска история
Част първа
Как се става престъпник
За първи път братовчедка ми Вера ми спомена за нейната брилянтна идея през един прекрасен пролетен ден на 1986 година. Действието се развиваше в София през тъмните комунистически епохи, т.е. по „Тошово“ време. По онова време бях студент в трети курс „Електронна Техника и Микроелектроника“ във ВМЕИ (сега ТУ). На лекции въобще не стъпвах, ходех само на упражнения и работех в една лаборатория по НИС (Научно-Изследователски Сектор), където се занимавахме с доста интересни неща и създавахме някои уникални уреди и апарати, но заплащането беше мизерно (50–60 лева на месец). Тъй като имах солидна техническа подготовка (бях завършил Полувисшия Институт по Съобщенията специалност „Радио и Телевизионна Техника“), си вземах почти всички изпити предварително. Ето защо имах доста време да гоня мацките (или да бягам от тях, както често се случва), а и за някои други неща.
Вера тогава беше на 19 години и нямаше никакви проблеми — беше презадоволена, галеното дете в къщи. По-точно имаше един проблем — родителите и не и позволяваха да се среща с нейния приятел Даниел, също на 19, който в момента отбиваше военната си служба, може ли да познаете като какъв — футболист от „Славия“! Този човек беше толкова несериозен, че като кажеше: „Добър ден“, човек трябваше да гледа Слънцето. Но беше късметлия — тя го обичаше.
Аз и Вера бяхме много близки, като брат и сестра и почти нямахме тайни един от друг. Тя работеше в БВТБ (Българска Външно-Търговска Банка) — в централния клон срещу Покойника. Идеята и бе проста и същевременно гениална: бордерата, които тя всеки ден издаваше на хората с банкови сметки в БВТБ, за да пазаруват в „Кореком“ бяха безотчетни, т.е. можеше да се вземат в неограничени количества. На всяко от тях имаше един печат с дата и номера на клона и три подписа. Печатът се прибираше всяка вечер от последната служителка (те естествено се въртяха). Не представляваше никакъв проблем една вечер да се измъкне и на другата сутрин отново да се донесе, без никой нищо да разбере. Единственото, което ни трябваше, бе един паспорт на човек на моята възраст от София. Тя можеше да му направи и фиктивна спестовна книжка.
В началото приех идеята скептично — просто не ми се вярваше, че толкова лесно може да се осъществи. Другото, което ме спираше бе, че тя преди мен бе говорила за това с Даниел. Но изкушението бе голямо — можех да си „купя“ толкова много неща, за които по онова време можех само да мечтая: телевизор, видео, стереоуредба. А тя ми каза:
— Ако ти не искаш, ние с Дани ще го направим!
След дълъг размисъл изкушението надделя. Тогава за съжаление още не познавах народната мъдрост — „Трима души са дружинка с предател“… Лятото отмина и една вечер в края на септември Вера изнесе печата. Цяла нощ подпечатвахме бордера в квартирата на Дани — около двеста броя! Мажехме печата така с боя, че номера на клона да не личи. От всичките ми харесаха само 12 броя, останалите унищожихме. Не липсваха и емоции — по едно време на вратата се звъни — шах! Съседът отдолу дойде да се оплаква, че много шум вдигаме и попита какво чукаме по това време. Дани едва го удържа да не влезе в стаята и да види всичко.
Междувременно аз си пуснах брада и мустаци, сложих си вместо контактни лещи очила с диоптър и си извадих нов паспорт с новия си вид. В началото на декември Дани ми донесе паспорт на 30-годишен човек от София (с новия си вид можех спокойно да мина за 30-годишен). Глупакът го беше откраднал лично от един купон при негов съсед — син на посланник, но ме излъга, че го е купил от един циганин за сто лева, както се бяхме разбрали, за да няма никаква връзка с нас. Дадох му парите. Вера вече от два месеца не работеше в БВТБ. Можеше да пристъпим към финалната фаза.
Датата на печатите беше 20.X но можеше да мине и за 20.XI или 20.XII. Решихме да действаме точно на Коледа — тогава много хора пазаруваха и нямаше да прави впечатление. Аз смених снимката в паспорта с моята (открих неподозирани таланти у себе си — стана суперпрофесионално). Когато усети, че няма мърдане, Дани се панира и няколко дни преди Коледа влезе във ВВМИ да оперира здрав крак, само и само да не участва. Че е несериозен знаех, но не знаех, че е страхливец — бяхме се разбрали да ми помага при пренасянето и с неговата кола да прекарваме стоката. Както и да е — набелязах какво ще купувам, а Вера напечата бордерата. Облякох се като баровец и… тръгнах с моята кола по Корекомите. За два дни — 24 и 25 декември „купих“ стоки за 4760 долара — два телевизора, две видеа, две уредби, 50 видеокасети, сто аудиокасети и злато за над 500 долара, като използувах само осем бордера (Корекомите на „Раковски“ и „Quelle“ бяха в ревизия). Външно погледнато това не беше трудно, проблема бе, че винаги трябваше да паркирам далече от магазина, за да не ми види някой случайно номера. Естествено не можех да взема никой да ми помага, затова трябваше да мъкна всичко сам. Но това са, както се казва „бели кахъри“. Имаше и други емоции — една от продавачките в Корекома до „Новотела“ започна да ме сваля и като разбра, че съм с кола, ме помоли да я закарам до площад „Ленин“, но аз, разбира се, любезно отказах. Между другото, когато 3 седмици по-късно я доведоха, за да ме идентифицира, тъй като от нея купувах два пъти, на 24-ти и на 25-ти, тя ми се усмихна и каза: