Част трета
Краят на илюзиите
След няколко дни се поокопитих и баба ми ме заведе първо в една организация, която уж приемала емигранти за Америка. Записах се там и след това отидохме в полицията. Там заявих, че съм влязъл през Чехословакия с югославски паспорт, който след това съм унищожил. Баба ми потвърди, че ме познава и получих някакъв смешен документ, че търся политическо убежище. Баба ми не пожела да ме вземе при себе си (живееше сама в четиристаен апартамент). Изпратиха ме в един транзитен пансион, където не бе толкова лошо. Вярно, че бяхме 6 човека в стая, но ни даваха топла храна. Имаше и две българчета — 18-годишни футболистчета, избягали, за да не служат войници. Малката Гретел ме покани в нейното жилище — в блокове на американските военни. Запознах се с мъжа и единия и син (другия в момента отбиваше военната си служба в Щатите) — те ми се падаха някакви далечни братовчеди. Подариха ми някакви дрехи.
Но след две седмици ни изпратиха в един друг пансион — там беше много зле. Бяхме на седмия етаж в стая за четирима. Страхотна мръсотия, хлебарки. Асансьора явно никога не е работел. Около нас навсякъде негри, които продаваха наркотици. Всяка нощ идваше полиция с кучета и правеха обиски. Но нас — белите, не ни закачаха. Един наркоман застреля на стълбите кажи-речи пред мен един негър, буквално му пръсна главата от упор. Едно е да го гледаш на кино, съвсем друго — да го преживееш…
При нас идваха наркоманки и бяха готови на всичко за няколко марки. Пред мен си правеха адската смес и си я слагаха във вените. Гадост! Започнах редовно да повръщам, пък и храната която ни даваха, беше продукти, за да готвим, а аз по това време не умеех да готвя, да не говорим за това, че трябваше да използваме общи съдове с негрите, които не бяха много чистоплътни и ги оставяха мръсни след като готвят в тях. За четири месеца отслабнах с осем килограма. Даваха ни само по 84 марки на месец за дребни нужди. Но аз си купих един мултиметър и поялник и започнах да поправям изхвърлени телевизори и да ги продавам на негрите. Баба ми ми намери и друга работа — за двеста марки прокарах в къщата на един лекар домашна телефонна централа. За това нормално щяха да му вземат десет пъти повече! Така изкарах малко пари и си купих нов телевизор и Hi-Fi уредба — техниката там за стандарта е ужасно евтина. Като си помисля, че за това в България човек трябва да пести две — три години…
В Германия законите са ужасни — една година нямаш право да работиш. А за интервю за Америка се чака горе-долу толкова. Как ще я преживееш тази година никой не го интересува. Възмутен съм и от отношението им към чужденците. Какво ми се случи — вървя си в центъра на Мюнхен, влизам в първото ниво на Метрото. Изведнъж отнякъде изкочиха двама цивилни, хванаха ме под мишниците, легитимираха се като полицаи и ми поискаха документите. В Австрия или Швейцария това едва ли може да се случи. В Швейцария даже има къщи за бездомни, където полицията няма право да влиза! Вярно, че в Германия престъпността е голяма, но за мен тя е полицейска държава.
През октомври 1988 неочаквано ми дойдоха гости — братовчедка ми и Дани. Те бяха вече почти една година в Австрия, но климата там за Дани вече не бе здравословен. Доколкото разбрах, той се беше забъркал с полската цигарена мафия. Измамили го с някакви пари, и той, нали е глупав — предал на полицията цял апартамент, пълен с цигари. За това има даже награда, но не може да си я вземе, защото има присъда за някакви обири. Освен това поляците вероятно са щели да му отмъстят — затова те с Вера си купили оригинални югославски паспорти (които по това време бяха безвизови за цяла Европа без Франция) и дойдоха при мен в Мюнхен. Постояха при баба ми около един месец, Дани и скъса нервите и тя накрая ги изгони. Тъй-като нямаше къде да спят, дойдоха при мен в пансиона. Аз отидох да спя при една българка, която отдавна ми се натискаше, бивша учителка от Пловдив. Тя беше сама в стая — нейната съквартирантка, една сръбкиня, ходеше да проституира и почти не се прибираше. Жените и семействата бяха в другото крило на пансиона — доста по-чисто от нашето и само по две в стая.
Дани естествено измисли веднага как да направим пари — мъжът на баба ми (той бе починал) е бил филателист и имаше албуми с ценни марки. Решихме, че вместо да събират прах, могат да послужат за нещо полезно. Запознахме се с българи — филателисти и за една-две седмици ги разпродадохме. С парите купихме една спортна „Ланчия“, пооправихме я и когато в Мюнхен стана минус 15 градуса, решихме, че е време да идем на юг — в Испания. Междувременно и те бяха поискали политическо убежище с истинските си имена и бяха в транзитния лагер. Това се наложи, защото мен ме преместиха в друга стая и там вече не можеше да спят, а на този студ нямаше как да спят в колата. И така през един студен ноемврийски ден (15-ти) заминахме за Испания.