През Щутгарт и Карлсруе стигнахме до швейцарската граница. Там те спират не за да ти проверят паспорта, а за да си купиш винета за швейцарските аутобани. Те имаха редовни паспорти, аз се помотах из пункта, отидох до тоалетната и след като минаха, се качих в колата и заминахме. Никой не ми обърна внимание. По същия начин минах и френската граница в Женева — там за пешеходците въобще няма граница — магазин, ресторант — не можеш да разбереш къде свършва Швейцария и къде започва Франция, само колите се проверяват. За щастие французинът само погледна мюнхенския номер и им махна да минават (те бяха визови за Франция). И така на другия ден — бе петък, в ранния следобед стигнахме до испанската граница. И тук направихме грешка — вместо по аутобана (откъдето по принцип се влиза най-лесно) забихме по едно малко пътче и стигнахме до едно селце, казва се ле Пертус. Тук нямаше минаване — пункт и оттатък започва аутобан. Те естествено минаха, с разправии, защото нямаха виза за Франция, но аз… останах. Бях излязъл по пуловер, опитах номера с тоалетната, но митничарят ми посочи ресторанта отсреща. Ами сега! Дани се опита да се върне, но не го пуснаха обратно — нямаше виза. Стана 6 часът, стъмни се и стана студено. Повече нямаше смисъл да се мотая там — правех впечатление, затова се качих на следващия автобус за Перпиньон, най-близкия град до границата (добре че имах у себе си около двеста марки).
Пристигнах там благополучно, помотах се и реших, че може би Бог (в който не вярвам много, само отвреме — навреме) е решил да остана във Франция. Отидох в полицията и се опитах да обясня на английски, че съм българин и търся политическо убежище. Оказа се, че всички филми за тъпотата на френската полиция, които съм гледал, не са преувеличени — от две смени полицаи, които се засякоха, никой не разбра какво искам. Само един, който знаеше две думи английски, ми каза да дойда утре, тогава шефа щял да е там — той знаел малко английски. Теглих им една майна, пък и като размислих, че е петък и в събота и неделя няма кой да се занимава с мен и както съм без документи, сигурно ще ме затворят в някой студен арест (а аз бях по пуловер), реших, че така е по-добре.
Плана ми беше готов — качих се на следващия международен влак за Париж. Веднага намерих кондуктора и му вдигнах страхотен скандал — „Как може такова нещо, докато бях в тоалетната, някой ми е задигнал сака, парите, паспорта, билета, тревълчековете и даже якето!“ Човекът се сащиса — аз добре си играех ролята на нервиран австралиец. На следващата гара — Нарбон се събраха трима кондуктори и се чудиха какво да ме правят. Накрая ме изпратиха при гаровия полицай, а той — в управлението. Междувременно беше вече девет вечерта. Дежурният полицай ме попита имам ли пари, отговорих утвърдително и ме изпрати в отсрещния хотел, като се обади по телефона, че нямам документи. Изкъпах се, погледах френска телевизия и легнах да спя.
На другия ден с хиляди извинения ми направиха документ, че съм Майкъл Грейтс от Сидней. Първата ми работа бе да си купя яке. Опитах се на стоп да стигна до Перпиньон, но стопа не вървеше, затова взех влака. Вече знаех как ще мина испанската граница. Обадих се на чичо ми в България и му казах, ако се обади Вера, да и каже да ме чакат в Барцелона. Междувременно, те успели някак си да влязат пак във Франция, стигнали до Перпиньон и ме търсили там цяла вечер. Вера естествено изяла душата на Дани — как ще оставиме братчето (тя ме обича повече от брат си). Надвечер пристигнах в ле Пертус. Като се стъмни се качих в един надземен гараж — предния ден разучих обстановката и видях, че на сто метра над него е автомагистралата, която вече е в испанска територия. С прибежки и припълзявания (вече имах тренинг) стигнах до там. Но на автомагистрала е забранено да стопираш. Трябваше да вървя до следващия пункт, където се плаща за магистрала. Не щеш ли, след около пет км, точно преди пункта, отнякъде изскочиха двама войници с автомати и започнаха да викат нещо. Претърсиха ме, видяха, че съм безопасен, даже не обърнаха внимание на документа, който им дадох и ме оставиха. Явно този ден стопът нещо не вървеше. След около два часа отнякъде се домъкнаха шест джипа с полиция и жандармерия и блокираха пункта. Аз реших, че е най-добре да си обера крушите, защото някой по-умен може да ме върне във Франция. Тръгнах надолу към мотела, който бе наблизо. Полицаите започнаха да викат нещо след мен, но аз не им обърнах внимание. В мотела си обмених последните пари за испански пезети и хванах един немец на стоп. Някъде преди Барцелона ме поеха млади и доста пияни испанци — бяха с две спортни коли и се надбягваха — караха с над двеста км в час! Все пак пристигнах невредим, даже ме закараха до центъра и ми намериха евтин хотел.