На другия ден — неделя — си купих един сандвич, обадих се по телефона и… парите свършиха. Тук започва най-смешната част на историята (макар, че на мен не ми беше до смях). Не успях да се свържа с майката на Вера, а само с майка ми. Имах време само да и кажа следното: „Кажи им, че ги чакам до галерата (не знам откъде ми дойде наум тази дума «галера») на Христофор Колумб на спирката на метрото Кампса!“ и парите свършиха. Тъй като хотела ми бе на триста метра от пристанището, а там по онова време бе закотвена каравелата на Колумб (през лятото на 1996 бях на почивка в Барцелона, но каравелата я нямаше, на нейното място имаше подвижен мост и голям ресторант в залива), реших да ги чакам там. Забелязах също, че там има спирка на метрото и точно до изхода и голяма табела с надпис „Кампса“, и естествено реших, че това е името на спирката. За жалост това е била табелата на съседната бензиностанция! Сега започва игра на телефонче — не зная какво е казала майка ми на майка и, но тя казала на Вера: „Той ви чака при картинната галерия «Христофор Колумб» на спирка «Кампса»!“ А всички бензиностанции в Испания са „Кампса“! Цял ден обикалях около каравелата, не беше студено, около 15 градуса, само дето стомаха ми куркаше. Най-лошото бе, че към пет часа следобед ги видях: бяха спрели на около стотина метра от мен и Вера говореше от колата с един човек. Затичах се към тях, крещях, но без успех — никой не ме забеляза. Дани тръгна рязко, ускори и изчезна пред очите ми в един тунел. Чак към девет часа вечерта, когато загубих всякаква надежда, се намерихме.
След няколко дни ни стана ясно, че Испания изобщо не е за емиграция — няма пансиони, само някакви църковни приюти, никой не ти дава храна, да не говорим за пари, хранехме се веднъж на ден в църквата, имаш право на работа, но като не знаеш испански, какво ще работиш? На всичко отгоре няма и супермаркети — само малки магазинчета и във всяко по един полицай с автомат. Не можеш да откраднеш една игла! Опитахме се да си продадем радиото на колата — чисто нов „Блаупункт“, който Дани открадна в Мюнхен и… стана страшно! За една бройка щяха да ни арестуват. Едва ги убедихме, че радиото е наше. Но това още не бе върхът — един ден спряхме за пет минути в центъра и отидохме да търсим някаква организация за помощи. Когато се върнахме — колата я няма. Един човек ни обясни, че полицията я вдигнала. Това беше върхът. Останахме трима идиоти с куче — пропуснах, да спомена, че Вера и Дани донесоха от Виена една кучка — пудел. Всеки друг би се отчаял — но не и българин! Два часа чаках пред полицейския гараж с Джуди (кучето) и какво да видя — Вера и Дани излизат с колата. Не зная какво са лъгали и мазали, но този нахален човек Дани не стига, че не плати никаква глоба, но взе и документ от испанската полиция, че са му откраднали югославската шофьорска книжка. Разбрахме, че трябва да се върнем обратно в Германия — тук щяхме да умрем от глад. Това, че нямаше какво да ядем не бе толкова страшно, лошото бе, че и колата нямаше „какво да яде“. Отново ни дойде на помощ изобретателността на българина в неволя — развивахме пробки на резервоари на паркирани коли и източвахме бензина в един леген — да умреш от смях! Но на нас не ни беше до смях. Така осигурихме бензина. Но… остана проблема граница. Опита да влезем през ле Пертус се провали — и тримата ни върнаха. Оставаше един панорамен път край морето, който влизаше във Франция през един пункт с красноречивото име „Цербер“! Решихме, че ако спрем, ше ни върнат — значи няма да спираме. Речено — сторено. Пътят се виеше красиво на около триста метра над морето, завой след завой. Далече долу под нас прибоят се разбиваше с грохот и навяваше асоциации с жестоката мисъл на Уудсуърт — „Младост — надигаща се вълна. Отзад е вятърът, отпред — скалите…“
Изведнъж зад един завой се появи границата. Митничарят въобще не можа да реагира, когато с 50 км в час профучахме край него ухилени до уши! Такива нахални хора сигурно не беше виждал.
С влизането в Швейцария нямаше проблеми, но немската граница беше катастрофа. Отново допуснахме грешка и вместо по аутобана за Щутгарт, забихме по някакъв малък път и попаднахме на истински цербери. Съблякоха ни чисто голи и ни направиха пълен тараш. Накрая мен ме върнаха да си вадя паспорт в Берн, а Вера и Дани имаха проблеми — пак защото не ме послушаха. Един испанец беше дал на Дани малко парченце хашиш — аз му казах: „Хвърли го! За това ще имаме проблеми по границите“ — а той: „Айде бе — за това парченце“. Но за това „парченце“ вдигнаха колата на стенд и им намериха българските шофьорски книжки и документите от Германия. Аз си оставих всичко в Мюнхен и ги посъветвах да направят същото, но кой да ме послуша? Намерили и мои снимки и разбрали, че и аз съм българин и ме обявили за издирване. А аз междувременно повече от два часа седях в швейцарския пункт и се чудех какво ще ме правят. А то каква била работата — швейцарците се чудели къде да ме настанят, нали нямам пари. Накрая ми спряха един немец с Порше последен модел и го помолиха да ме закара до Шафхаузен. Оказа се, че немецът — богат бизнесмен, следващия месец щял да лети по работа до Австралия и се наложи да му дам „адреса“ си, ха-ха!