Там ме пое човек и ме заведе в една къща за бездомни швейцарци. Честно, съжалих, че не съм бездомен швейцарец! Вътре беше суперлукс, стаи с по едно или две легла, баня, каквато съм виждал само на кино, да не говорим за телевизора и уредбата в хола (В Швейцария още по онова време — 1988 година и в най-малкото селце имаше кабелна телевизия с 30 програми!). Този път се поизпотих в ролята си на австралиец — шефът на пансиона говореше перфектен английски. Но на мен много не ми пука, взех китарата и почнах да пея и да пиша текстове на Пинк Флойд. На другия ден след обилна закуска ми купиха билет до Берн, дадоха ми десет франка и ме качиха на влака. Аз естествено слязох в Цюрих и се обадих на леля ми — знаех, че тя има приятелско семейство в Базел. Но… ударих на камък — тя не пожела да ми даде адреса — „да не съм ги притеснявал“. Все пак аз си презаверих билета за Базел и с последния влак пристигнах към 11 часа вечерта там. Нощем гарите в Швейцария се заключват, затова имах неприятната възможност да прекарам нощта в една телефонна будка в един подлез — навън валеше сняг и беше доста студено.
На другата сутрин след интервенция от страна на майка ми получих адреса. Хората се оказаха много разбрани — жената ми каза: „Не се притеснявай — аз ще те вкарам в Германия“. Взехме трамвая до Риен-Гренце (немската граница). Там бе горе-долу като в Женева — проверяваха колите, а пешеходците си минаваха като си държаха паспорта. Тя ме хвана за ръка и минахме — никой не ни спря. Оттам отидохме на гарата в Льорах. Жената ми купи билет до Мюнхен и специално попита дали ще има паспортен контрол. „Не“ — беше отговорът. С едно локално влакче се върнахме в Базел, но то спря на тъй-наречената „Немска“ гара, където все-едно си в немска територия — при влизане и излизане има паспортен контрол. Тя ми пожела приятен път и си отиде, а аз останах да чакам международния влак от Милано за Хамбург. Качих се и спокойно се изтегнах в купето. Влакът тръгна и… какво чух по уредбата: „Моля пригответе си паспортите — паспортен контрол“. Ами то е логично — влака идва от Италия и влиза в Германия! Както и да е — дойдоха две млади полицайчета с едно компютърче, но почти не ми обърнаха внимание — аз им обясних, че са ме обрали във Франция и трябва да отида при баба ми в Мюнхен, за да взема пари. Вместо мен, провериха другия човек в купето — млад германец от Франкфурт, който прекарваше коли за Италия и пътуваше само с лична карта.
Без повече премеждия пристигнах в Мюнхен. А през това време каква смехория се случила: След като им намерили българските книжки, моите хора едва успели да убедят полицаите, че са българи и че паспортите са фалшиви — толкова добре били направени. Прибрали им ги, преспали в кауша и на другия ден ги пуснали, като им казали изрично веднага да се върнат в Мюнхен. Но нашите, естествено обърнали към Швейцария — как ще ме оставят! Опитали се да влязат през някаква нива, но колата затънала в калта. Минал немски патрул, но не им обърнал внимание — те били вече в швейцарска територия. Добре че, Дани успял да обърне колата към Германия. Като дошли швейцарците, ги излъгал, че е убъркал пътя и те му повярвали (от аутобана в малкия път, от него в черния и оттам в нивата — каква смехория!). Вместо да ги глобят, им измили безплатно колата (в Швейцария не може да караш мръсна кола)!
Но след завръщането ни облаците се сгъстиха — това, че сме се разходили, щеше да има съдебни последствия, мен също ме издирваха, затова решихме да отидем в Швейцария. Аз вече знаех как да влезем в Базел — на сто метра от пункта имаше поставен един варел, през който можеше да се прескочи стената. Така и направихме. Отидохме при тази жена, която ми помогна и я помолихме да вкара колата в Базел. Тя обаче нямаше книжка, а мъжа и се оказа страхливец. Тогава тя взе картата на Базел и ни обясни откъде да влезем — през горичката до телевизионната кула. Там имаше пункт, който работи само през лятото. Имаше бариера и тя беше заключена. Но малко по-надолу между дърветата можеше да се мине. Само че си направихме сметката без кръчмаря — под навалелия сняг имаше шума — идеални условия за боксуване, особено по нанагорно. Това бяха едни от най-тежките два часа в живота ми — бутахме като луди, докато най-накрая успяхме да излезем. За наш късмет, въпреки, че беше посред бял ден нямаше пукнат човек. Ако ни бяха хванали — не ми се мисли — нямахме никакви документи и застраховката на колата естествено не бе платена!