Да, ама „Шило в торба не стои!“ След няколко месеца започнал да пие и да бие жена си, а в Швейцария това не върви — развод по бързата процедура, няколко месеца затвор за някакви обири отпреди това, за които в пияно състояние се похвалил на жена си и петгодишна забрана за Швейцария!
Някъде през февруари 1991 Дани преспа при мен във Виена на път за България с една пътуваща певица — българка, която стана следващата му съпруга (пак за известно време) и му роди дъщеричка. Аз по това време бях още в пансиона в една стаичка 2,40×1,50 м и още не знам как се събрахме и тримата (плюс мивка, телевизор, видео и уредба) в това тясно пространство!
Още с пристигането си във Виена, отидох в „Pioneer“ и „Sony“ да си търся работа — вече бях квалифициран специалист в лазернооптичната електроника. Но работа нямаше… А в Австрия за жалост не е като в Швейцария, където всички дипломи веднага ми ги признаха. Тук трябва да нострифицираш, а това е дълъг, труден и скъп процес. Когато през 1995 година, въпреки че още имах действаща присъда от десет години, след като проверих, че ме няма в граничния компютър, се върнах в София и се дипломирах като Инженер по Електроника и Автоматика и след това подадох документи за нострификация във Виенския Технически Университет, ми казаха, че трябва два семестъра да уча „Пневматика“, което няма нищо общо с Електрониката, и да държа изпити, аз се отказах.
През септември 1990 заминах за Будапеща, за да се видя с родителите си. Сега едва ли бих поел такъв риск — ако ме бяха хванали в Унгария, може би щяха да ме върнат в България и това щеше да е краят… Взех ги от аерогарата и отидохме в едни студентски общежития, които бяха още празни. Три дни бяхме заедно, разходихме се даже до Балатон.
1991 бе хубава година за Вера — тя се ожени за швейцарец, при това четири години по-малък от нея! Трябваше да чакат до октомври, за да навърши той 21 (пълнолетие по швейцарските закони). 1991 започна добре и за мен — в средата на януари започнах работа на черно в една компютърна фирма, където поправях монитори и ми плащаха на бройка. Но през март ни изгониха от пансиона, аз си продадох колата, и допуснах отново груба грешка — дадох 4000 марки на един мошеник, който взе жилище в 10-ти бецирк заедно с бременната си жена и кучето им, и аз живях там два месеца в една малка кухничка, където дебелата свиня често идваше да готви след десет часа вечерта! Югославския ми паспорт изтече, но един приятел (бивш военен, не знаех, че има такива способности) го „удължи“ с една година и през май заминах за Чехия да си оправя зъбите. Бях на гости на родителите на една чехкиня (естествено им плащах наем), гадже на мой приятел. Останах около десетина дни и някакъв зъболекар-мошеник ми направи коронки, които паднаха още във влака обратно.
През юни се преместих при един българин в 22-ри бецирк. И той не беше цвете, но жилището беше хубаво, точно до Alte Donau — супер за лятото — плажът е само на стотина метра. Малко по-късно получих от майка ми новия си български международен паспорт, с който си направих адресна регистрация и седмица по-късно започнах работа на бяло! Заплатата ми беше смешна, но какво можеш да очакваш от поляк (шефа ми беше дебела мазна свиня). Получавах 10 000 шилинга бруто, 8200 чисти — около 1170 марки — смехория за виенските цени (В Швейцария получавах три пъти повече). Но когато след една година отказа да ми увеличи заплатата дори с цент, напуснах. Не от заплатата естествено, а от далавери и допълнителна работа успях да спестя около 9500 марки. На 31 юли си купих червен Фолксваген Голф на изплащане, а на 1 август, когато парите ми бяха вече доста намалели, хазяинът ми любезно ме уведоми, че на 1 септември трябва да напусна жилището. Той естествено знаеше, че ще си купувам кола, но ме изчака да я купя и тогава ми сервира тази новина, за да нямам пари за жилище! Винаги съм се учудвал как българите в чужбина може да бъдат такива идиоти — всички нации се поддържат — турци, сърби, араби, негри, само ние сме наопаки — „Не сакам на мене да ми е добре, а на Вуте да му е зле“. Понякога ме е срам, че съм българин…
Както и да е, отидох да живея в 10-ти бецирк при двама българи. Там имахме тераса с южно изложение, на която имаше огромна сателитна антена и като я въртяхме, гледахме около сто програми (огромно количество за 1992 година). През декември заминах за Биел за да взема братовчедка ми и мъжа и — те искаха да са на Коледа и Нова Година във Виена. Опитах се да си извадя виза за Германия (защото иначе се заобикаля около двеста км по труднопроходими пътища — през Кицбюел), но не успях — над двеста човека чакаха по цяла нощ пред посолството. И нали съм Овен, реших да мина по лесния начин — купих един австрийски паспорт от един задник, който ме излъга, че го е намерил (а той всъщност е бил откраднат в една дискотека). Хубаво — карам нова кола с виенски номера — на границата в Залцбург никой не ме провери. Даже във вътрешността на Германия ме спряха за превишена скорост, но никой не ми е искал паспорт. Написаха ми глобата и казаха, че ще си я получа по пощата във Виена (така и стана). Но на връщане на австрийско-немската граница в Брегенц пуснаха с кимване 7–8 коли преди нас, но точно нашата спряха. Дадох им австрийския и двата швейцарски паспорта (Вера получи паспорт веднага след сватбата, тогава беше лесно, сега жените чакат минимум пет години, мъжете — десет). Полицаят ги провери в компютъра и след малко с мазна усмивка ме попита дали имам книжка или лична карта. Аз разбрах, че съм разкрит и му дадох българския паспорт и българската книжка и му казах, че съм му дал по погрешка чужд паспорт, но вече беше късно. Заключиха ме за два часа, платихме хиляда марки глоба и ме дадоха на австрийците. Те ме провериха — изчакаха да получат по факса моя снимка от Трайскирхен (явно не вярваха много на българските паспорти) и ме пуснаха. Пет месеца по-късно, точно на рожденния ден на баща ми — 19 май, отидох на съд и за мое огромно огорчение вместо глоба, както очаквах, получих три месеца условно за срок от три години, което ми съсипа възможността през 1994 да получа паспорт…