Коледа и Нова Година минаха нормално, Боби (мъжът на Вера) ме научи да играя билярд, но Вера ме научи на нещо много по-лошо — да играя на рулетка. Ходихме в казиното в Баден (то е като дворец — само реновирането му струва 500 милиона марки) и с късмета на начинаещия спечелих около 700 марки. След това на връщане минахме през казиното в Залцбург, до което се качваш с един асансьор, описан в „Тайфуни с нежни имена“ на Богомил Райнов. И там с моята „система“ (какъв наивник съм бил — в казиното няма системи) спечелих с минимални залози за около 30 минути над 3000 марки. Седмица по-късно отидохме специално до Брегенц, за да играем на рулетка (в Швейцария хазарта е забранен и това е много мъдро — затова те имат пари!). Там разбрах защо една маса за рулетка струва 50 000 долара — всичко се манипулира. Пред мен се падна 19 пъти подред червено — математически шансът за това е едно към милиард! Загубих над 5000 марки… а един млад арабин до мен загуби над сто хиляди, но той явно можеше да си го позволи, усмихна се и отиде да тегли още пари.
Върнах се във Виена без пари и като капак през март единият българин, на чието име бе жилището, ни взе парите за наема и избяга в България. Трябваше спешно да си намеря работа, безработните ми привършиха и ме изхвърлиха от жилището. Два месеца живях при една позната в 17-ти бецирк. Добрата новина бе, че си намерих работа — в Life Line Austria — новосъздадена фирма за алармени системи в 4-ти бецирк — в центъра на Виена. Шефът ми бе арабин, роден в Техеран, дошъл преди 30 години във Виена, живял 10 години в Ню Джърси, където продавал скъпи коли и спестил 1 милион марки. Взе кредити за още 1 милион и… загуби всичко за 2 години, ха-ха! Човекът не беше глупав, но не разбираше нищо от алармени системи, въпреки че беше получил лиценз за може би най-добрите алармени системи в света — на „Linear Corporation“. Във всички американски филми сте гледали белите кутии с дисплей в къщите на богатите американци. Те наистина са чудесни, много по-добри от съществуващите по онова време (1993) европейски аларми, проблемът е, че сигналите от тези кутии идват по телефонни линии до централата на фирмата, която е в директна връзка с Пожарна, Полиция и Бърза Помощ. А честотния обхват на тези сигнали е извън позволения диапазон в Австрия! Пощите ни дадоха лиценз за радиосигналите от датчиците, но за сигналите по телефонните линии ни отрязаха като кисели краставички. Разбира се, всичко можеше да се уреди срещу скромната сума от 30 000 марки (под масата естествено). Но шефът ми се заяде, реши, че ще уреди нещата без подкуп и… загуби всичко. Е, не веднага — от март 1993 до юли 1994 фирмата съществуваше и аз бях нейния техническия директор. Имахме договори с вериги от супермаркети, със всички табактрафици във Виена (само оттам може да си купиш цигари), но без разрешението на пощите не можеше да започнем работа. Ако не бяхме фалирали, сега може би щях да съм милионер…