След като за около два месеца преведох лично цялата документация на програматора и централата от английски на немски (това за мен бе чудесно упражнение по технически немски — работех с два компютъра с програма за преводи), за да не бездейства екипът от специалисти, под мое ръководство започнахме разработка на различни уникални устройства. Едно от тях бе прототип на електронно устройство за управление на газова горелка за отопление на жп стрелки през зимата (която тук е доста сурова — до минус 35 градуса). Действащите по онова време бяха на „Шрак“, с дискретни елементи (!) на поне десетина години, и работеха надеждно максимум до минус 15 градуса. Аз проектирах устройството с ИС за военни цели, работещи според спесификациите до минус 95 градуса. Моят заместник — хърватски инженер и техниците направиха две, тествахме ги успешно при минус 35 градуса в специална камера на Австрийските железници, но те пожелаха да ги тестват в реални условия следващата зима, аз не го патентовах (мислех, че шефът ми ще има грижата за това) и на 1 август 1994 фирмата фалира… Означенията на чиповете бяха изтрити естествено, но знае ли човек… принципните схеми останаха във фирмените компютри… (които теоретично трябваше да бъдат конфискувани и продадени на търг около година по-късно). А след фалита шефът ми изчезна (и сигурно е имал основание — много хора го търсеха за пари).
Какво друго ми се случи през 1993 и 1994? През октомври 1993 отново се видях с моята голяма любов, която не бях виждал от шест години. Поканих я във Виена, шефът ми даде жилището на сина му за четири месеца (малко, но уютно и добре обзаведено и само на триста метра от фирмата). Тя остана само три седмици (искаше още, но не и удължиха визата). Първата нощ счупихме всички рекорди (десет часа секс нонстоп), купих и куп подаръци, платих и развода и… повече не я видях, ха-ха! Не, излъгах ви — през пролетта на 2000 година я засякох в кафето на „България“ — беше невероятно красива и елегантна както винаги. Каза ми да се скрия, защото ходи с депутат, който е страшно ревнив и когато това смешно плешиво космато човече с мустаци от типа „дребен, набит и в гъза развит“ дойде да я вземе с Мерцедеса, направо я съжалих. Жени…
През юни 1994 бях на най-невероятното шоу, което съм виждал — един от последните концерти на Пинк Флойд! Концертът бе във Винер Нойщад, на 60 км от Виена — на едно летище, и на него имаше над 120 000 души! Заедно с един мой приятел дойдохме няколко часа преди началото и бяхме само на 30 метра от сцената! След това съм бил на концерти на Джетро Тул, Фиш, Питър Гейбриел (в София), Ролинг Стоунс (в Рио де Жанейро), Манфред Мен Ърт Бенд (във Виена), но нищо не може да се сравни с това шоу!!! Когато самолетът прелетя ниско над нас и се разби в сцената, ефектът беше просто неописуем!
Дойде есента на 1994. Вера бе реабилитирана (нищо чудно — баща и имаше дебели връзки и много пари) и още през лятото на 1993 си замина за България. И мен носталгията ме мъчеше много и затова когато през ноември един мой приятел провери и ми гарантира, че ме няма в граничния компютър, аз също реших да отида до България. Пътуването беше неприятно — пътувах с мои приятели — два буса и една кола (аз бях в колата). По всички граници имаше чакане и разправии с митничарите, защото бусовете бяха пълни с перални и хладилници (а те пък бяха пълни с кафе, затова се даваха неизбежно рушвети на всяка граница). Минахме през Румъния и то чак през моста при Русе. Когато минах паспортния контрол и влязох в Русе, сякаш камък ми падна от гърба — не можех да повярвам, че след 6 години и 4 месеца съм отново в България…
Бях два-три дни на гости на моите приятели в Павликени и Левски — места където никога не бях стъпвал. След това заминах за София. Столицата ми се стори ужасно мръсна — от изгорелите газове на колите по бул. „България“ получих астматичен пристъп! Буквално се шокирах — всичко се бе преобърнало на 180 градуса! И хората се бяха променили тотално — всички мислеха само за пари и как да свържат двата края. Тогава останах около 3 месеца в България — просто имах нужда от общуване с „нормални“ българи и българки — тези в чужбина са така да се каже „ненормални“ — израждат се в сноби, започват да говорят с децата си само на немски, а получат ли чужд паспорт се подуват като въшки. В тази връзка се сещам за една карикатура, която съм видял някъде и съм я запомнил, защото никак не беше смешна: Град — навсякъде огромни табели: 2+2=5. В една странична улица дребно човече носи малка табелка на която пише: 2+2=4. В съседната улица е спряла линейка и към човечето тичат двама санитари с усмирителна риза. Понякога имам чувството, че това човече съм аз — все по трудно разбирам света. Тази карикатура е чудесна илюстрация на мисълта на Гьоте — „Там където глупостта е образец, разумът е безумие!“ А в България според мен глупостта е образец… Политиците лъжат хората, те им вярват, а всекидневно излизат на бял свят кирливите им ризи и повсевместната корупция…