— О не, това не е същия човек!
Системата на Кореком беше като на „Руския цар“ — давам на касиерката бордеро за хиляда долара (!) и паспорт, тя ми бута паспорта обратно без въобще да го отвори, усмихва ми се, хвърля бегъл поглед на бордерото, прибира го в чекмеджето и ми подпечатва касовата бележка. Направо да умреш от смях — както казват: „Кумчо Вълчо, ела ме изяж!“ Явно ние бяхме първите, които правеха този номер. Но не бяхме последните — „Кореком“ и БВТБ не си взеха бележка, и една година по-късно някой по-умен от нас го повтори, но сумата бе 150 000 долара, стоката бе натоварена на кораб и завинаги изчезна от България.
Дотук добре — на 25 декември измъкнахме нелегално Дани от болницата и го закарахме да види какво сме му купили. И тогава този нещастник ми каза, че лично е откраднал паспорта от купона у Джон. А той беше остриган и сигурно е направил впечатление там. Аз и Вера полудяхме — това беше може би единствената нишка която можеше да доведе полицията до нас. На другия ден говорихме с Джони и му предложихме златото, ако ни помогне в случай на нужда. Той отказа да вземе каквото и да е, и каза:
— Естествено, че ще ви помогна — с Дани сме приятели от деца.
А след това ни успокои, че човека с паспорта (негов колега) е бил доста пиян, бил е на два купона тази вечер и е решил, че го е загубил в „Плод-зеленчук“. По-късно разбрахме, че и чрез печата е било невъзможно да ни хванат, защото междувременно той вече бил сменен с нов, а стария бил претопен.
Тъй като живеех сам, решихме всичко да стои при мен известно време. Само за Нова Година Дани взе едното видео и единия телевизор и след това ги върна обратно, за да не ги видят техните. Те живееха в една вила, а той при баба си в „Емил Марков“, но все пак от време на време слизаха долу.
Тази Нова Година съдбата бе благосклонна към мен не само материално — в Новогодишната нощ имах щастието да спя с най-красивото момиче с което съм бил някога — почти точно копие на Жаклин Смит (ако това нищо не ви говори, намерете оригинала на „Самоличността на Борн“ от 80-те години с Ричард Чембърлейн и Жаклин Смит) Когато такава жена влезе някъде, изведнъж става тихо и както казва един мой приятел „ти спира часовника и му се напуква стъклото“. От три седмици я ухажвах и когато отвори новогодишния ми подарък — тоалетен комлект „Нина Ричи“, тя се разплака и каза, че никой никога не и подарявал такова нещо (животът и не беше лек — тя имаше извънбрачно дете и баща и, бивш военен, доста я тормозеше).
Но на 11 януари се случи това, което не трябваше да се случва: Дани се напил, пребил Вера, след това започнал да се хвали на баща си „какво си бил купил“, а накрая му скочил с нож. Ние с Вера не знаехме, че баща му бил „кука“ — работел за ДС. На другия ден Вера дойде в къши с насинено око. Попитах я:
— Какво стана? Всичко наред ли е?
— Няма проблем. Само малко се скарахме с този идиот Дани. Хайде да излезем малко.
Обиколихме магазините — купих и едно кожено яке и някои други дреболии. А през това време Дани и баща му отишли при един адвокат и му разказали всичко. Той направо ахнал — казал:
— Браво бе — вие сте гениални! Могат да ви хванат само чрез паспорта.
И след това ги посъветвал Дани да ни предаде и като свидетел на обвинението така да си отърве кожата. И този страхливец, който твърди, че обича Вера, го направи.
На 13 януари в 6:40 ме арестуваха и ме закараха кой знае защо в 10-то РУ. Малко след мен там докараха и Вера. Естествено ни забраниха да говорим един с друг. Целия ден ни разпитваха, без да ни дадат да хапнем един залък. А вечерта ни закараха в Централно Следствено, в Централния Затвор. Сложиха ме в една килия 2,5×2 м с дървен под с два ужасно мръсни дюшека (миришеха на урина) и одеала които ако се оставеха изправени, нямаше да паднат — толкова бяха мръсни. По пода пъплеха хлебарки и какво ли още не. Освен решетките на прозорчето имаше и гъста мрежа, така, че въздух почти не проникваше. Аз страдам от бронхиална астма и получих тежък пристъп, но въпреки молбите ми, не ми дадоха помпичката. Взеха ми даже кутийката за контактните лещи — трябваше вечер преди да заспя, да си ги слагам в кърпичка! Малко по късно докараха в тази тясна килия още трима души — възрастен човек на около 55 години, който вече 13 месеца беше следствен (абсолютно безобразие — повече от шест месеца следствен арест според закона не е позволен), 35-годишен мъж, доктор на науките (и двамата бяха набедени, че са иманяри) и един циганин, който така го бяха пребили в 3-то Районно, че едва дишеше (имаше счупени ребра и едната му ръка беше счупена). За хигиенни нужди се използваше една кофа, а по голяма нужда ни извеждаха само сутрин в 5:00 часа. Менюто беше следното: Сутрин едно парче сирене, през което Витоша се вижда, на Обяд някаква гадна помия, а Вечер малко водичка с мазнина и две-три зрънца ориз. За целия ден получавахме 250 грама хляб, но такъв хляб не бях виждал — черен и ужасно твърд, поне от три дни. В тази килия прекарах девет дни, през които остарях с девет години — за какво — та ние всичко това го направихме като на кино, и всичко веднага бе възстановено до последния цент!