За щастие ни пуснаха под гаранция. След това започнаха делата. Съдия беше човек, който година преди това само по косвени улики беше осъдил невинен на смърт (човекът на косъм отървал екзекуцията и косата му побеляла като сняг, защото само дни преди това хванали истинския убиец) — и въпреки това продължаваше да бъде съдия!!! Близо половин час му обяснявах, как съм си извадил втори и след това трети паспорт, втория съм унищожил, но първия и третия все още ги имам, след което той мисли две — три минути, почеса се по темето и каза:
— Ма ти как така имаш два паспорта, бе!
Братовчед ми каза след делото:
— Този не бих му дал да ми гледа конете, а те го направили съдия?!
А съдебните заседателки бяха две стогодишни баби, които през цялото време спяха кротко. Целият процес беше абсолютен фарс, който нямаше нищо общо с думата ПРАВОСЪДИЕ. Между другото аз съм на мнение, че никой няма право да съди другите, защото никой не е безгрешен и затова не може да се разпорежда със съдбата на другите. На първото дело през юли Дани не се яви. На второто през септември — също. Междувременно Вера отново тръгна с него — след всичко което този човек и направи!!! Върви ги разбери тези жени?!
За да се яви на третото дело, го арестуваха и го вкараха във военния арест за следствени. Но той беше взел мерки — баща му имал позната в отдел Международни паспорти. Дани я помолил да му извади бързо на него и Вера визи за Югославия (той вече бил ходил веднъж там на мач), под предлог, че ще ходи на сватба — и тя ги направила без нищо да провери. Паспортите им вече са били готови, Вера разпродала каквото може от къщи и събрали към 4500 долара. За негов късмет (този човек е голям късметлия) шеф на караула във военния арест по една случайност бил негов колега — футболист. Той го помолил да се обади по телефона, обадил се на Вера и казал:
— Вземи всичко със тебе (паспорти и пари) и отиди при Киро. След това с неговата кола елате тук.
Тя изпълнила указанията му и когато пристигнала, всичко се разиграло като в криминален филм. Дани казал на Вера да отиде при Киро и да му каже да докара колата по-близо без да гаси двигателя, но да спре така, че да не се вижда номера. След това помолил караулния да отиде да прегърне приятелката си за две минути и когато се приближил до нея, хукнали към колата, шофьора дал газ и изчезнали по най-бързия начин. Същата нощ се опитали да минат границата, но ги върнали митничарите, защото на бордерото им (което естествено пак Вера направила) пишело 6000 долара, а те имали само 4500 долара. Но на другата сутрин успели да минат. Аз не знаех нищо за техния план.
На 30 октомври вечерта в къщи дойдоха братовчед ми, брата на жена му (той е полицай) и още един военен старшина — всички доста угрижени и ми казаха, че Дани е избягал от военния арест и го издирват, а Вера също е изчезнала. Попитаха ме знам ли къде са — аз действително нямах никаква представа. Целия ден и звънях, но жената на брат и ми каза, че Вера взела един сак с дрехи и излязла без да да дава обяснения.
Междувременно нашите хора минали границата с Австрия и след двуседмичен престой в Залцбург решили да минат и немската граница, но там ударили на камък. Вкарали ги за един месец в затвора, че незаконно са влезли в Австрия и оттам — в лагера за емигранти в Трайскирхен.
Третото дело през ноември се отложи, но на четвъртото — точно на 23 декември получих „Коледен подарък“ — прочетоха ми присъдата: „Десет години лишаване от свобода при първоначален строг режим“. Никой, който не е изпитал това, не знае какво изпитах в този момент. Около пет минути не знаех къде се намирам и какво става. В този момент остарях с 20 години. Вера получи същата присъда задочно. Дани — нищо!