През април Върховния съд потвърди тази нечовешка присъда и на 7 юли (след като се дипломирам) трябваше да вляза в затвора. Но… глупостта на ченгетата е пословична — те ми издадоха открит лист да ходя на събор в Югославска територия на… 10 юли. И аз отидох… с еднопосочен билет.
Част втора
Как се става емигрант
Последната нощ преди бягството спах при Моника. Родителите и бяха на вилата, както всяко лято. Дължах и го — три години и половина бяхме неразделни. Едва ли някой друг ме познаваше така добре и знаеше какво става в душата ми. Това че от три години бяхме само „добри приятели“ нямаше значение. Когато разбра какво ще правя и колко е сериозно, видях, че и стана мъчно. Стана и мъчно за това, че може би повече няма да ме види. Но въпреки всичко продължи да мисли практично, както винаги. Като видя снимката на югославския паспорт, който Вера ми изпрати седмица преди това по човек от Виена, веднага отсече:
— Приличаш на него, но косата ти е много светла!
Обиколихме три магазина (беше събота), докато намерим подходяща боя. Боядисването беше голям цирк — и двамата го правехме за първи път, но резултатът бе добър — от самолет въобще не личеше. Вечерта се любихме с ясното съзнание, че може би ни е за последен път.
Станах доста рано — в 5:00 часа. Изненадващо беше, че въобще успях да спя тази нощ, като знаех какво ме очаква. Въпреки огромния стрес на който бях подложен през последните 18 месеца нервите ми все още бяха „железни“. В 6:00 часа тръгнах за Перник. Моника поплака малко, но какво друго можеше да се очаква?
В 6:55 взех родителите си от автобусната спирка, където трябваше да ме чакат. Като видях какъв измъчен вид имат, сърцето ми се сви. Сигурно цяла нощ не бяха мигнали. Не е шега работа да изпращаш единствения си син Бог знае къде и Бог знае докога. Майка ми на задната седалка дърдореше както винаги, а баща ми мълчеше и само от време на време ми се скарваше когато минех през някоя дупка на пътя (а дупки имаше достатъчно). Сигурно го правеше по навик, беше ясно, че мислите му са другаде.
Около 8:30 бяхме на границата — в Стрезимировци. Паркирах колата, заключих я и със смесени чувства подадох ключа на баща ми. Погледнах я за последен път — вероятно никога повече нямаше да се кача в нея. Имаше страшно много хора — нещо съвсем естествено, като се има предвид, че това „свиждане“ е само един път годишно. А в югославска територия — един път на две години. Беше пълно с цигани, всички говореха, никой не слушаше, деца плачеха — голям цирк. Освен паспортите, на някои хора проверяваха и багажа. Затова дадох за всеки случай сака на баща ми, за да не правя впечатление. Проверката на откритите листове и паспортите беше формална — пък и как иначе при толкова много хора, които минават само по три коридора. Сигурно можеше да се влезе и с чужд паспорт. Като влязох, се успокоих — сякаш камък ми падна от гърба — практически бях напуснал България. Помотахме се около три часа с родителите ми, обиколихме смешните сергии, по които бяха наредени всевъзможни неща, а българи и сърби се надвикваха да хвалят стоката си. Обмених малко пари за динари, но курсът не беше изгоден. Стигнахме до другия край на базара — там нямаше никакви войници или полицаи — естествено, събора бе в югославска територия. Поседнахме за малко, хапнахме и след това се разделихме. Майка ми се разплака, а след нея и баща ми. Моето гърло бе пресъхнало, една буца заседна в него, но очите ми бяха сухи.
Тръгнах по пътя и след около двеста метра спрях и се опитах да спра някоя кола. Всички ме гледаха като извънземен и никой не спря. Минаха близо два часа. Разбрах, че няма шанс и се върнах обратно при автобусите. Един точно се готвеше да тръгва. Качих се, като преди това демонстративно сложих югославския паспорт в задния джоб на дънките си така, че да се вижда. Автобуса беше до Белград. Попитаха ме докъде ще пътувам.
— До Ниш — казах.
Преди бягството бях говорил с един приятел, който беше избягал през Югославия в Италия. Той ме посъветва да пътувам само с автобус, никакъв влак, защото във влаковете правели много проверки, а освен това имало много гангстери. Свалиха ме на магистралата близо до града.
Качих се в един градски автобус, като мислех, че е на самотаксуване като при нас. Но шофьора ме извика и ме попита защо се качвам от задната врата и имам ли карта. Обясних, че съм турист от България, за първи път съм тук и не съм запознат със системата. Човекът беше симпатяга, нищо не каза и даже ми обясни как да стигна до автогарата. Там обаче ме чакаше неприятна изненада. След няколко часа имаше автобус за Любляна… но за него нямаше места. Явно съм направил много жална физиономия на касата, защото касиерката се смили и ми даде едно от служебните. Поразходих се из града и привечер вече пътувах на Запад.