Автобуса пътува цяла нощ (в Белград се прекачихме на друг) и сутринта бях в Любляна. Дотук добре, ами сега накъде? Стоях близо половин час пред картата на Словения на автогарата и се чудех накъде да поема. Къде можех по-лесно да мина границата? Накрая реших — Нова Горица/Гориция — половината град е в Словения, а другата половина — в Италия. Речено — сторено. Следобяд пристигнах и до вечерта обиколих почти целия град. Това, което видях, не ми хареса. По цялата граница имаше стени или мрежи и можеше да влезеш в Италия само през КПП. Едва ли някой щеше да се загледа в снимката от югославския паспорт, но аз нямах право да рискувам. Открих, че в града има нов хотелски комплекс с казино, пред което имаше доста коли с италиански номера. Но идеята, която ми се въртеше в главата още не беше избистрена, затова реших, че след това напрежение и нощното пътуване заслужавам малко почивка и си взех стая в хотела. На рецепцията си дадох зеления паспорт — никой нищо не ме попита, и отидох да спя.
На другия ден отново обиколих граничната ивица и тогава идеята ми се изясни — ще хвана някой италианец на стоп и така ще вляза в Италия. Следователно трябваше да чакам до вечерта, когато отворят казиното. Беше доста горещо и за да не мъкна с мен сака през целия ден, го оставих на автогарата на гардероб. И там допуснах груба грешка — не забелязах, че гардероба е отворен само до 20:00 часа. А аз отидох от 18:00 часа на кино и филма свърши в 20:10. Ядосах се на несъобразителността си, но нямах друг избор, освен да преспя още една вечер в хотела. В сака ми бяха всички дрехи, резервните контактни лещи, дипломите ми и книжката ми за кола. В мен бяха само двата паспорта и парите ми (триста марки). Както предната вечер си оставих българския паспорт, но този път мъжът на рецепцията (предната вечер беше жена) ме попита:
— Къде ви е визата? Как сте влезли в Югославия?
Обясних му, че имам синьо приложение за Югославия (виза), но съм го оставил в багажа си и му показах бележката от гардероба на автогарата. Предложих му да платя предварително, но той отказа, взе паспорта и каза:
— Добре, върви да спиш.
Десет минути по късно, когато бях под душа, телефонът ми звънна. Същият ми съобщи любезно, че „съвсем случайно минали двама полицаи през хотела и искали да ме видят“. В такива моменти човек обикновено се паникьосва и прави грешки. Аз също не съм супермен с железни нерви, но в такива ситуации мозъкът ми реагира със закъснение — чак след като премине опасността ми се разтупква сърцето (това ме е спасявало многократно). Това ме спаси и този път. Скрих югославския паспорт при пожарникарските маркучи в коридора на хотела, слязох долу и съвсем спокойно разказах на полицаите същата история (аз говоря много добре сръбски). Те ми повярваха, записаха си номера на квитанцията за сака и казаха, че на другата сутрин един полицай ще ме вземе от хотела и ще дойде с мен до автогарата, за да ми провери визата, след което ми пожелаха „лека нощ“.
Нямаше как — трябваше да зарежа сака и да напусна Югославия по най-бързия начин. Качих се горе, взех си паспорта и започнах да търся начин да се измъкна незабелязано от хотела. Това беше дяволски трудно — единственият изход беше покрай рецепцията, а всички врати и прозорци от задната страна бяха затворени и с извадени дръжки. Но нали бях в нужда — проявих малко „касоразбиваческо майсторство“ (отново открих у себе си неподозирани таланти) и с помощта на един ключ успях да отворя един прозорец на втория етаж, скочих върху една кола и, ако не се смята една драскотина, без повече проблеми напуснах хотела. За щастие никой не ме видя.
Заобиколих хотела, огледах се и видях един италианец, който явно се готвеше да си тръгва. Заговорих го на английски, обясних му, че имам среща с приятели, които трябва да дойдат от Италия, но още ги няма и затова искам да ги потърся там. Помолих го да ме вземе, той ме попита имам ли паспорт и аз му го дадох. На границата беше смехория — въобще не ни спряха. Митничарят явно го познаваше, той вероятно често минаваше оттам и му махна да минава. Колата беше страхотна — чисто нов „Фиат Типо“ турбодизел. За да ми демонстрира турбото, човека вдигна даже 160 км/ч по едно тясно шосе. Той отиваше в Удине и аз го помолих да ме свали пред полицията, уж защото се опасявам, че моите приятели са катастрофирали.