В полунощ бях участъка и тук допуснах втора груба грешка — дадох на полицаите паспорта — единствения документ, който имах. След половин час ми донесоха да подпиша някъкъв документ (че искам политическо убежище) … на имената в паспорта! Трябваха ми 5 минути, за да ги убедя, че това не съм аз и този паспорт не е мой. Като разбраха, че съм българин, шефът им побесня. Говори (по-точно крещя) 10 минути с граничния КПП и сигурно уволни някой митничар. Не разбирах какво крещи, но подозирах: — „Как можете да пускате българи да влизат в Италия, без никакви документи!!!“
Нощта прекарах на една пейка в коридора, но бях щастлив — вече бях в „свободния“ свят. Какъв наивник — не знаех какво ме очаква. На другия ден не можаха да ми намерят преводач от български и ме интервюираха на английски. След тричасово подробно интервю ми заявиха, че до 1 седмица трябва да си извадя „пасаван“ и да напусна страната през Триест, защото идвам от Югославия — тя била „сигурна“ страна и там трябвало да поискам убежище. Каква глупост — тогава сърбите връщаха такива като мен, които незаконно са влезли в страната (след като полежат, разбира се, три месеца в югославския затвор). Преводачката ми каза след интервюто под сурдинка, че след случая „Антонов“ не приемали българи в Италия. Печалбата ми беше, че научих един важен закон — можеш да поискаш убежище само в първата „сигурна“ страна в която си влязъл, иначе те връщат там по етапен ред. За жалост го изпитах на собствен гръб.
Купиха ми билет за влака за Рим и привечер пристигнах във „Вечния“ град. Опитах се да свържа с двама души, чийто телефони имах, но без успех.
Прекарах нощта в една градинка до гарата. Не бях единственият — десетина човека ми правеха компания. През целия ден ходих по разни организации за емигрантски помощи, но без успех. Навсякъде ми искаха някъкъв документ за самоличност със снимка, а аз нямах никакъв, тоест бях господин „Никой“.
Принудих се да отида до българското посолство — може би те щяха да ми помогнат. Отидох с такси до там и се ужасих от цените на такситата. Обясних на консула — елегантно „коце“ с мустачки, че съм дошъл на екскурзия, но са ми откраднали паспорта и парите и имам нужда от помощ. Той ме попита:
— Беше ли в полицията? Имаш ли протокол?
— Да — казах и му дадох документа, който ми дадоха в Удине. Но след като го прочете, той се намръщи и каза:
— Мой човек, тук пише, че си поискал политическо убежище! Хайде сега да напишеш една молба, че се разкайваш за постъпката си и да се обадиш на родителите си, да ти изпратят билет за самолета за София.
Нямаше как — написах молбата и се подписах. С такова облекчение излязох от посолството — все си мислех, че може да ме арестуват! А вечерта имаше емоции — реших да спя „по-комфортно“ в един влак на глух коловоз. Но в полунощ мина полиция, изкараха ни навън, понабиха ни и ни пуснаха.
Реших да замина за Франция. Явно Италия не ме искаше — значи продължавам на Запад. С последните си пари си купих билет за нощния влак през Генуа и Сан-Ремо до Вентимиля — на френската граница.
Вентимиля е красиво градче на италианската Ривиера на около пет километра от френската граница. Като видях Средиземно море, не се сдържах и скочих да поплувам. А след това направих интересно откритие. В едни храсти намерих две чанти с документи на името на някъкъв италиански адвокат, мъжки дрехи и бельо и ключове от три коли. За жалост нямаше паспорти или пари. Помислих, че това може да е работа на мафията — може да са го убили. Съобразих, че оставям отпечатъци от пръсти, а вече ме има в италианските компютри и затова събрах всичко и го изхвърлих в една пропаст. Взех само едни бански, едни къси панталони и един красив химикал в който имаше скрито малко печатче с името на собственика (в България колекционирах химикалки). Не ми пукаше от нищо — ако знаех къде са тези коли, бих запалил една и бих минал с нея границата. Както и да e, стигнах до границата с Франция, но явно този ден нямах късмет — до вечерта никой не пожела да ме вземе на стоп.
Линията по която влака влизаше във Франция беше квази във френска територия — паспортния контрол беше още на италианската гара. Затова около два часа след полунощ се качих по един мост на линията и „с прибежки и припълзявания“ се насочих към Франция. Това въобще не беше лесно — по протежение на около 200 м от двете страни край линията имаще телени мрежи високи над пет метра. Отгоре имаше гранична застава и оттам осветяваха с прожектори — въобще тази граница хич не ми хареса.