Трябваше да стигна до първия жп прелез, виждах как по него преминаваха коли — там вече бях във френска територия. Но на около 40 метра от прелеза отнякъде изскочиха двама цивилни полицаи с пистолети и ме арестуваха. Явно дебнеха там всяка нощ. Закараха ме в един арест, където преспах и на другия ден…
… ме върнаха на италианците. Те ме качиха в една кола и ме закараха в главния град на областта — Империя. Там отново ми взеха отпечатъци, снимаха ме и по познатия сценарий ме натовариха на влака за Рим. Пристигнах отново в Рим — вече без никакви пари. Като капак (нали бе понеделник — най-омразният ми ден) си загубих и едната контактна леща. Резервни нямах (всичко остана в Югославия) и станах едноок…
Опитах се пак да се свържа с някой от хората, чийто телефони в Рим имах, но отново без успех. Разбрах, че ако остана в Рим, ще умра от глад, затова реших, че ще я мина тази граница — вече я познавах. Качих се отново в нощния влак за Франция, но този път без билет. Цяла нощ си играх на криеница с кондукторите, a към 2 часа влязох в едно купе с един млад американец. Заговорихме се и когато дойде кондукторът му казах:
— Билета ми падна в седалката (там наистина беше паднало нещо като билет, но нямаше как да се извади), ако можеш извади го и го провери!
Той реши, че сме заедно и ме остави на мира.
Но на другата сутрин в Сан-Ремо (последната спирка преди Вентимиля) се качи нов кондуктор и хукна да проверява билетите. Аз се заключих в тоалетната, но той най-нахално я отключи и ми поиска билета. Тогава ми дойде спасителната идея — казах му на английски:
— Аз съм австралиец. Обраха ме във вашия влак, докато спях. Взеха ми парите, паспорта, билета и всичко друго, което имах.
Той не ми повярва, но нямаше какво да направи — закара ме при гаровата полиция. Там едно младо нахакано полицайче ми повярва и явно за да се похвали колко добре знае английски ме разпита и ми направи веднага един сериозен документ с много печати, че съм австралиецът Майкъл Грейтс от Сидней, че са ми откраднали паспорта, кредитната карта и тревълчековете и даже каза:
— Сър, според мен няма нужда да се връщате до Рим — мисля, че в Монако имате консулат.
A аз най-нахално му отговорих:
— Аз точно натам се бях запътил — исках да поиграя малко в казиното, но вашите апаши ми обраха парите!
След това весел и доволен отидох на гарата — нямах пари за билет, но просто исках да видя, дали ще мина паспортния контрол. Италианецът ме пусна (естествено — документът ми беше издаден от италианската полиция), но французинът ми каза:
— Съжалявам, сър, но трябва да се върнете до Рим, за да си извадите паспорт — няма как да ви ударя входна виза на този документ.
Ясно, казах си — значи пак на стоп. По познатия път стигнах до пункта край морето и този път имах късмет — две французойки ме взеха на стоп и ме вкараха в Ментон. Този град беше очарователен — по цялото крайбрежие хотел до хотел и вила до вила. Но аз за съжаление нямах време да се наслаждавам на панорамата, затова веднага хванах стоп до Ница. Планът ми беше ясен — за да бъде Франция първата страна в която ще поискам политическо убежище, трябва да съм влязъл в нея директно от България или със самолет (a без паспорт и виза това e невъзможно) или с кораб. T.e. трябваше да намеря един български кораб, за да бъде това правдоподобно. Ница беше малко пристанище, явно трябваше да търся нататък Затова хванах стопа за Марсилия. Качи ме един полицай (!), който беше в отпуск и отиваше при родителите си близо до Марсилия. Той ме остави на един разклон и оттам около 23:00 часа (какъв късмет — по това време да ти спрат) един друг човек ме докара до града.
Криво-ляво изкарах нощта в една градинка край пристанището и на другия ден най-нахално отидох в пристанищната полиция и ги попитах дали в момента има или в скоро време се очакват български кораби. Ония ме изгледаха учудено и поискаха да се легитимирам. Аз естествено им представих моя документ и им обясних, че родителите ми са с български произход и имам среща с вуйчо ми, който трябва да дойде от България, но не зная нито кога, нито с кой кораб. Te провериха в компютъра и казаха:
— Sorry, скоро не се очакват български кораби, но може да опитате в Бордо — най-голямото ни океанско пристанище.
Преспах в една градинка и на другия ден тръгнах за Бордо. До обяд успях да стигна само до един разклон преди Тулуза. Цял следобяд висях под един мост и се опитвах да спра някой, но безуспешно. Беше адски горещо, може би 40 градуса на сянка. Цял ден не бях пил вода и получих „слънчев удар“ — загубих съзнание. По едно време се свестих в една линейка, но веднага се усетих и започнах да говоря на английски. Докторът ми измери кръвното налягане и хемоглобина и каза: