— Ти, момче, май от два дни не си ял?
— Ами не съм, какво да правя… — казах.
Закараха ме в болницата в Тулуза и там заприличах на човек — изкъпах се, обръснах се, наядох се до насита и дори ми обясниха как да хващам стоп. По магистралите било забранено да се спира — най-добре да застана на някой пункт, където колите влизат в магистрала и трябва да спрат, за да си вземат билет от автомата. Послушах съвета им, и въпреки, че стана късно, не ми се спеше и цяла нощ пътувах с един ТИР за Бордо. В болницата се посмях малко — този, който ме беше намерил и беше извикал линейката (предполагам, че е един и същ човек), ме беше пребъркал и беше взел половината от българските пари, които носех у себе си (от 400 лева бяха останали само двеста). Глупакът беше видял, че съм австралиец, и явно беше решил, че това са австралийски долари. Каква ли физиономия е направил, когато се е опитал да ги обмени в някоя банка — във Франция не приемаха български пари!
Сутринта към 6:00 часа ме оставиха в покрайнините на града. Взех един автобус и пристигнах на пристанището. Там беше дежурен някакъв дъртак, който доста се ядоса, че му развалям съботното спокойствие, но все пак провери в компютъра и каза:
— Съжалявам, но скоро не се очакват български кораби. Може би ще имате успех в Льо-Хавър…
Ясно — трябваше да продължа на Север. Между другото бях горд, че съм пресякъл Гринуичкия Меридиан (Бордо се пада на Запад от него). Хванах едно младо момче на стоп, което отиваше в посока Париж. А там майка ми има първи братовчед — професор по атомна физика. Така че си казах — защо не Париж! Около двеста км преди столицата ме пое една мадама с „Пежо“ 604 — доста яка беше и по целия път ми се хвали, че кара камион-кран, каквито има само десет в цяла Франция. Аз бях преуморен от нощното пътуване и заспах в колата. Когато се събудих бяхме пред Париж. Момичето беше спряло на една бензиностанция и ми беше накупило два плика с храна. Извини ми се хиляди пъти, че живее с приятелката си (явно беше лезбийка) и че ако и доведе мъж, тя ще я убие, затова не може да ме покани и ме остави в едно южно предградие на Париж — Ville de Marne. Отидох на станцията на локалното влакче за центъра и там се заговорихме с едно младо момче — студент. Той като чу, че са ме обрали и няма къде да спя, каза:
— Братле, нямаш проблеми, ще спиш у нас. Родителите ми са на вилата, аз съм сам с брат ми. Само ще слезеш с мен до центъра да видя гаджето и да си купя цигари, О.К.?
Естествено приех с благодарност. Много сърдечни хора са тези французи! Приятелката му работеше в едно заведение на прочутия „Плас Пигал“. Запознахме се, почерпиха ме, но аз щях да заспя всеки момент, тя видя, че съм „гроги“ и му каза:
— Хайде, заведи човека да спи!
Апартамента беше направо разкошен — мезонет с четири стаи, две тераси, две бани и тоалетни. А човека през цялото време докато пътувахме, ми разправяше, че те били бедни хора и не могли да си позволят жилище в центъра. Баща му бил шеф на една малка фирма, а майка му била учителка. Аз очаквах нещо наистина мизерно, но това жилище приятно ме изненада. Момчето ме сложи да спя на спалнята на родителите му — в копринени чаршафи! Бях на седмото небе! Най-после от доста време спах човешки.
На другия ден момчето ми даде телефона на австралийското посолство и каза:
— Обади се и виж кога ще ти направят паспорт.
Аз се видях в чудо — трябваше нещо да го излъжа. Казах му:
— Виж братле, аз се скарах с родителите си и затова дойдох в Европа — да съм по-далеч от тях. Баща ми е доста влиятелен и ако се обадя в посолството, веднага ще разбере къде съм и ще долетят с майка ми, а аз не искам да ги виждам поне известно време. Омръзнало ми е да живея в лукс — готов съм и като клошар да поживея, но да бъда свободен.
Той ми повярва. Научих ги с брат му на български игри с карти, оправих им телевизора (имаше някакъв дребен дефект) — разбраха, че наистина съм електронен инженер! Вечерта родителите му си дойдоха и малко се изненадаха като ме видяха. Момчето прати брат си да спи при негови приятели, за да мога аз да спя в стаята му — направо ми стана неудобно!
Рано сутринта заминах за Льо-Хавър, но и там ударих на камък — никакви български кораби.