Търсих братовчеда на майка ми, професора по атомна физика, но естествено го нямаше — бе заминал за Канада да изнася лекции. Разгледах Париж — страхотен град. Видях Айфеловата Кула. За жалост тогава Стъклената Пирамида пред Лувъра още не бе построена. Най-много ми хареса центъра „Жорж Помпиду“, или „Бобур“, както галено го наричат парижани. Там има Музей на Техниката, на Текстила и на какво ли още не. Отпред има много интересни модернистични статуи. На партера има една телевизионна стена — на 16 монитора вървят 16 сателитни програми — това тогава (1988 година) много ме впечатли. А на площада пред „Бобур“ купона тече денонощно — бендчета свирят, фокусници правят фокуси, танцьори танцуват — много е весело. Страшно ми хареса, че през нощта в центъра на Париж има повече хора отколкото през деня. Всеки те спира, проститутки те закачат, говори се на всякакви езици — много весел град! Сигурно няма друг град в Европа в който в 4 часа сутринта да попаднеш в огромно автомобилно задръстване — всички се прибират от купон! Моят нов приятел ме заведе на кино — гледахме „Уолстрийт“ — с оригинален тон и френски субтитри.
Заведоха ме на купон — беше много весело. Имаше какви ли не хора — проститутки, педераси, лезбийки, рокери, наркомани, негри и… даже нормални студенти. Това беше нещо като изпит за мен, защото се запознах с един канадец. Родният му език беше френски, но все пак бях нащрек, защото и някои други хора говореха сравнително добре английски. Но общо взето французите не го говорят добре и никой не можа да ме „разкрие“. Същата вечер трябваше да напусна жилището на моя приятел. Благодарих му сърдечно и му казах, че няма проблем, ще се оправя.
Преспах на Лионската гара. Проблеми с храната нямах, защото всяка сутрин в 7:30 пристига експресът от Венеция и ако веднага се качиш и минеш по купетата можеш да събереш храна за цяла седмица. Доста хора оставят сандвичи и даже цели щафети салам (всичко оригинално опаковано). Просто трябваше да се действа бързо, защото веднага започваха да почистват. През целия ден си мислех, че май най-добре ще е да замина за Мюнхен, там поне има при кого да отида — при сестрата на баба ми (моята баба е германка).
Рано сутринта поех на стоп за Мюнхен. Следобяд бях вече в Страсбург. Река Рейн дели Франция и Германия — границата беше на един мост. Направи ми впечатление, че само там където влизаш те проверяват — от френска страна нямаше пункт за излизащите от Франция, същото беше и в Германия. Затова по средата на моста пресякох магистралата и мислех да вляза без да ме проверят. Обаче немският митничар видя, че идвам от Франция, повика ме с пръст и ми поиска паспорта. Дадох му моя документ и му обясних, че трябва да отида при баба ми, да ми даде пари за да се върна в Австралия. Той се почуди, явно не бе виждал такъв документ (изглеждаше доста внушително) и каза:
— Един момент, трябва да попитам шефа.
След малко дойде и с усмивка каза:
— Welcome in Germany!
Това е да си Западняк — помислих си. А ако кажеш, че си българин, моментално ще те арестуват! Малко след границата срещнах един канадец, който ми каза, че за малко съм се разминал с една австралийка. Мислено благодарих на Бог, че не съм я срещнал на границата, тя можеше спокойно да ме „разкрие“. Една жена ме закара до Карлсруе, а оттам ме пое един младеж с BMW, който отиваше при гаджето си на парти в Мюнхен. За съжаление не бях единствения — с мен пътуваха и двама рокери и една наркоманка, която почти ми повърна в скута. За повече емоции съдействуваха и ченгетата, които ни спряха, заради дефектни светлини. Момчето си беше забравило книжката, но полицаите провериха в компютъра, че всичко е наред и ни пуснаха. Във всеки случай пристигнахме към 2:30 — партито беше към края си — повечето се валяха мъртвопияни или дрогирани по земята.
С помощта на една карта на Мюнхен открих жилището на баба ми. Тя доста се изненада като ме видя. Тя живееше сама в четиристайно жилище в един от най-хубавите квартали в южната част на Мюнхен. Преди две — три години беше идвала в България и разбира се ме помнеше. Спомням си, че с мъжа и тогава играхме „сантасе“. Но той междувременно бе починал. А с нея имахме комуникационен проблем — тя не знаеше друг език освен немски. Но всеки проблем си има решение — тя се обади на една братовчедка на майка ми (малката Гретел), която беше женена за офицер от американската армия. С нейна помощ се разбрахме — баба ми направо се шокира, като разбра, че възнамерявам да поискам политическо убежище в Германия и помощ за емиграция в САЩ. Тя не знаеше, че братовчедка ми вече от една година е във Виена.