Е. Локхарт - Истинска измама
18
Започни оттук:
Третата седмица на юни 2017 г.
Кабо Сан Лукас, Мексико
Хотелът беше направо разкошен.
Минибарът в стаята на Джул бе зареден с чипс и с четири различни вида шоколад. В банята имаше и джакузи. Разполагаше с безкраен запас от пухкави кърпи и течен сапун с аромат на гардения. В лобито се разполагаше луксозно пиано, на което един застаряващ джентълмен започваше да свири Гершуин всеки следобед в четири. Предлагаха се и спа процедури с гореща кал — стига човек да нямаше нищо против да го докосват непознати. Кожата на Джул по цял ден миришеше на хлор.
Курортът „Плея Гранде“ в Баха бе обзаведен с бели завеси, бели плочки, бели килими и експлозии от разточителни бели цветя. Хората от обслужващия персонал напомняха на медицински сестри заради белите си памучни униформи. Джул бе прекарала вече близо четири седмици сама в хотела. Беше на осемнайсет години.
Тази сутрин бе отишла да потича във фитнес залата. Носеше направени по поръчка светлозелени маратонки с морскосини връзки. Бягаше, без да слуша музика. Тичала бе на интервали почти час, когато една жена се качи на пътеката до нея.
Беше под трийсетгодишна. Черната й коса бе вдигната на стегната опашка и пригладена назад с лак за коса. Имаше едри ръце и солиден торс, светлокафеникава кожа и леко напудрени с руж бузи. Обувките й бяха протрити и опръскани с отдавна засъхнала кал.
В залата нямаше никой друг.
Джул забави скоростта си до вървеж и се приготви да си тръгне след около минута. Обичаше уединението, пък и без това вече беше почти готова.
— Тренираш ли? — попита я жената и посочи към цифрите върху таблото на пътеката й. — За маратон или нещо такова?
Говорът й бе смесица между мексикански и американски акцент. Вероятно беше нюйоркчанка, израснала в испаноговорещ квартал.
— В прогимназията тренирах бягане. Това е.
Произношението на Джул бе стегнато и правилно — онова, което британците наричат „английски като по Би Би Си“. Жената я изгледа изпитателно.
— Харесва ми акцентът ти — каза. — Откъде си?
— Лондон. От района на „Сейнт Джонс Ууд“.
— Ню Йорк — рече на свой ред жената, посочвайки към себе си.
Джул слезе от пътеката и се зае да разтяга мускулите на бедрата си.
— Сама съм тук — добери й жената малко по-късно. — Пристигнах снощи. Запазих си стая в последния момент. От много време ли си тук?
— Когато става дума за място като това — отвърна Джул, — никога не е достатъчно дълго.
— Какво ще препоръчаш тогава? От програмите за гости?
Джул не си приказваше често с останалите гости на хотела, но не видя какво лошо има да й отговори.
— Иди на гмуркането с шнорхели — посъветва тя жената. — Видях една направо огромна змиорка.
— Шегуваш се! Змиорка?
— Водачът ни я примами с рибешките карантии, които беше донесъл в една пластмасова бутилка от мляко, и тя изплува от някаква пролука между скалите. Сигурно беше поне два метра и половина. Яркозелена.
Жената потрепери.
— Не обичам змиорки.
— Може да пропуснеш. Ако си плашлива.
Жената се засмя.
— А храната как е? Още не съм яла нищо.
— Вземи си от шоколадовата торта.
— За закуска?
— О, да. Ще ти донесат, ако ги помолиш специално за нея.
— Полезна информация. Сама ли пътуваш?
— Виж, аз ще тръгвам — каза Джул, усетила, че разговорът започва да става прекалено личен. — Приятно.
И се запъти към вратата.
— Баща ми е много болен — настигна я гласът на жената в гръб. — Грижа се за него от доста време.
Бодване от прилив на съчувствие. Джул спря и се обърна.
— Всяка сутрин и всяка вечер след работа съм до него — продължи непознатата. — Сега състоянието му най-после се стабилизира и ме обзе такова неистово желание да се махна, че не се и замислих за цената. В момента профуквам пари, които не мога да си позволя да профуквам.
— Какво му е на баща ти?
— МС — отговори жената. — Множествена склероза. И деменция. Преди беше главата на семейството ни. Голям мачо. Силен и волеви. А сега е просто едно разкривено тяло, проснато в леглото. През половината време дори не знае къде е. Все ме пита дали съм келнерка например.
— По дяволите!
— Страх ме е, че ще го загубя, а едновременно с това мразя да съм около него. А когато почине и остана сирак, знам, че ще съжалявам, задето съм пътувала и съм го зарязала, нали разбираш?