— Ти чувстваш ли се като Мелъди?
— Не — отговори Ими замислено. — Но не се чувствам и като Имоджен.
Двете проследиха с поглед двойката чайки, които тъкмо кацаха на една скала наблизо.
— От какво е починала майка ти? — попита Джул накрая. — Пишеше ли го в документа?
— Имах някаква обща представа още преди да го прочета, но… да. Свръхдоза метамфетамин.
Джул остави информацията да попие в ума й. Представи си приятелката си като едва проходило дете по памперс, лазещо по мръсните парцали, разпилени по пода, докато майка му лежи под тях — надрусана и далечна. Или мъртва.
— Имам два белега над лакътя на дясната ми ръка — каза Ими. — Когато дойдох да живея в Ню Йорк, вече си бяха там. Доколкото си спомням, винаги съм ги имала. Никога не ми е хрумвало да попитам, но сестрата във „Васар“ ми обясни, че са от изгаряне. Като от цигара.
Джул не знаеше какво да каже. Щеше й се да помогне на малката Ими, но Пати и Гил Соколов вече го бяха направили, и то много отдавна.
— Моите родители също са мъртви — каза тя най-после.
Това беше първият път, в който го произнасяше на глас, макар Ими вече да знаеше, че е била отгледана от леля си.
— Предположих — каза Ими. — Но предположих и че не ти се приказва за това.
— Така е — съгласи се Джул. — Поне засега. — Наведе се напред, отдръпвайки се от Имоджен, и додаде: — Още не знам каква история да разкажа за това. Не е…
Не можеше да намери правилните думи. Не можеше да бърбори неспирно като Ими, за да сложи ред в мислите си.
— Историята сякаш отказва да приеме конкретна форма.
Това бе вярно. По онова време Джул тъкмо беше започнала да съставя онази история за произхода си, на която после щеше да разчита, и не можеше, наистина не можеше да каже нещо повече.
— Няма проблем — отвърна Имоджен.
После пъхна ръка в раницата си и извади голяма опаковка млечен шоколад. Отвори го до половината и отчупи парче за Джул и едно за себе си. Джул се облегна назад на скалата и остави шоколада да се разтопи в устата й, а слънцето да затопли лицето й. Ими прогони чайките, скупчили се около тях, и им се скара.
В този момент Джул долавяше, че познава Имоджен напълно. Всичко помежду им бе ясно и винаги щеше да бъде такова.
Сега, намирайки се в младежкия хостел, Джул остави настрани „Нашият общ приятел“. В началото на историята се споменаваше за някакъв труп, който плуваше в Темза. Не й бе приятно да чете това — описанието на подгъналото мъртво тяло във водата. Дните й се точеха безкрайно, откакто се бе разчуло, че Имоджен Соколов се е самоубила в същата тази река, като е напълнила джобовете си с камъни и е скочила от Уестминстърския мост, след като оставила предсмъртно писмо в кутията си за хляб.
Джул мислеше за Ими всеки ден. Всеки час. Спомняше си начина, по който Ими криеше лице с длани или в качулката на суитшърта си, когато се чувстваше уязвима. Високия й, пронизителен глас като на малко момиченце. Имоджен имаше навика да върти пръстените си около пръстите си. Имаше и онези два белега от цигари над лакътя си, както и един на дланта си от момента, когато се беше опарила на тигана, приготвяйки сладки с крема сирене. Режеше лука бързо и отривисто, използвайки огромен, тежък нож — нещо, което се бе научила да прави от едно кулинарно предаване. Миришеше на жасмин, а понякога — на кафе със сметана и захар. Пръскаше косата си с лак с ефирен аромат на лимон.
Имоджен Соколов беше от онзи тип момичета, за които учителите смятаха, че не развиват истинския си потенциал. От онези момичета, които не си даваха труд да учат, но пълнеха любимите си книги с бележки и отметки. Ими отказваше да се стреми към величие или да полага усилия да постигне онова, което другите хора определяха като успех. Бореше се да се освободи от влиянието на мъжете, които искаха да доминират над нея, както и от това на жените, които се домогваха да окупират вниманието й изцяло. Отказваше отново и отново да се посвети на един-единствен човек и предпочиташе вместо това да изгради дом според собствените си правила, господствайки сама в него. Приела бе парите на родителите си, но не и опитите им да определят личността й, и се бе възползвала от облагодетелстваното си положение, за да започне да гради себе си от нулата, да открие един различен начин на живот. Това изискваше особен вид смелост — такава, която околните често бъркаха с егоизъм или мързел. Тя беше едно от онези момичета, за което можеше да си помислиш, че е просто поредната блондинка, завършила частно училище, но ако човек не се загледаше по-внимателно, взирайки се отвъд това, можеше да допусне голяма грешка.