Днес, когато хостелът се събуди и останалите гости започнаха да се тътрят сънено към банята, Джул излезе. Прекара деня така, както най-често го правеше — заета да се самоусъвършенства. Обикаляше коридорите на Британския музей в продължение на няколко часа, като запаметяваше имената на картините и пиеше диетична кола след диетична кола от малки бутилки. Остана в една книжарница цял час и наизусти някаква карта на Мексико, след което и цяла глава от книга, наречена „Управление на финансите: осем ключови принципа“.
Искаше да се обади на Паоло, но не можеше.
Не възнамеряваше да отговори на нито едно обаждане, освен на онова, което очакваше.
Телефонът звънна, докато Джул излизаше от спирката на метрото до хостела. Беше Пати Соколов. Джул видя номера й и заговори с американски акцент.
Както се оказа, Пати беше в Лондон.
Джул не бе подготвена за подобна новина.
Имаше ли възможност Джул да се срещне утре с нея за обяд в „Айви“?
Разбира се. Джул вметна, че е изненадана да я чуе. Бяха разговаряли няколко пъти точно след смъртта на Ими, когато Джул бе отговорила на въпросите на полицаите и бе изпратила нещата на Ими от апартамента в Лондон, докато Пати се грижеше за Гил в Ню Йорк. Но всички онези мъчителни разговори бяха приключили преди няколко седмици.
Пати обикновено бе приказлива и енергична, но днес звучеше потиснато и в гласа й не се усещаше привичната жизненост.
— Налага се да ти съобщя — поде тя, — че Гил почина.
Това беше шок. Джул си спомни подпухналото сивкаво лице на Гил Соколов и смешните малки кученца, към които бе така привързан. Допаднал й беше доста. И до момента не бе научила, че е мъртъв.
Пати обясни, че Гил починал преди две седмици от сърдечна недостатъчност. Години наред лекарства и профилактика на бъбреците, а го бе погубило сърцето му. А може би, допълни Пати, самоубийството на Ими го бе подтикнало да загуби желание за живот.
Двете разговаряха известно време за болестта на Гил, за това какъв прекрасен човек е бил, както и за Ими. Пати потвърди колко много им бе помогнала Джул, поемайки грижата за нещата в Лондон, докато двамата с покойния й съпруг не бяха смогнали да напуснат Ню Йорк.
— Знам, че изглежда странно да пътувам сега — каза Пати, — но след всички тези години, прекарани в грижи за Гил, не мога да понеса да живея в апартамента сама. Пълен е с неговите неща, с нещата на Ими. Щях да…
Гласът й заглъхна. Когато успя да си наложи да заговори пак, звучеше насилено бодро.
— Но както и да е… приятелката ми Ребека живее в Хемпшир и ми предложи да отседна във вилата й за гости, за да си почина и да се възстановя. Каза, че просто трябва да отида. Някои приятели са такива. Не се бях чувала с Ребека от векове, но в мига, в който се обади — беше научила за Ими и за Гил, — се почувствах така, сякаш сме си бъбрили до вчера. Без празни приказки. Само откровеност. Двете бяхме в „Грийнбрайър“ заедно. Мисля, че приятелите от училище имат спомени и общи истории, които ги свързват силно. Както бяхте ти и Ими. Така добре се разбирахте, дори след като прекарахте известно време разделени.
— Толкова съжалявам за Гил — каза Джул.
И наистина съжаляваше с цялото си сърце.
— Болен беше от цяла вечност. Толкова много хапчета — каза Пати, а когато продължи, гласът й бе някак задавен. — Смятам, че след случилото се с Ими просто не му бе останала воля да се бори. Те двамата бяха моите сладки картофчета. — Сетне добави с престорено бодър глас като този от преди малко: — А сега да се върнем на причината да те потърся. Ще дойдеш на обяд, нали?
— Вече казах, че ще дойда. Разбира се.
— „Айви“, утре в един. Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен и за Гил, след като Ими почина. Даже имам една изненада за теб. Нещо, което може би ще успее да развесели и двете ни. Затова не закъснявай.
Щом разговорът приключи, Джул не помръдна, притиснала телефона към гърдите си за известно време.
„Айви“ изпълваше във всякакъв смисъл своето мъничко лондонско ъгълче съвършено. Изглеждаше като специално създаден точно за това кътче земя. Стените вътре бяха отрупани с картини, имаше множество цветни витражи. Миришеше на разкош: печено агне и оранжерийни цветя. Джул бе с тясна рокля и пантофки с ниска подметка. Добавила беше и червено червило към минималното количество грим, което носеха всички студентки в университета.
Завари Пати, която вече я очакваше на масата им и пиеше вода от чаша за вино. Когато Джул я бе видяла за последно преди единайсет месеца, майката на Ими бе една наистина добре поддържана жена. По професия дерматолог, в средата на петдесетте, все още във форма, като се изключеше малкото коремче. Кожата й бе свежа и с розов оттенък, а косата й — дълга, боядисана в наситен кестеняв цвят и оформена на едри къдрици. Сега бе посивяла в корените и подстригана на каре. Устните й изглеждаха подути и някак мъжки без червило. Носеше униформата на жените от Горен Ийст Сайд — тесен черен панталон и дълга жилетка от кашмир, но вместо токчета бе обула чифт яркосини маратонки. Джул едва я позна. Пати се изправи и се усмихна, когато Джул се приближи към нея.