— В „Станфорд“ има братства и сестринства.
— Значи може би няма. Но както и да е. Дойде някакво високо черно момче с расти, много сладко, и ми каза: „Ходила си в „Грийнбрайър“ и не си чела Джеймс Болдуин? Ами Тони Морисън? Трябва да прочетеш нещо на Та-Нехиси Коутс“. А аз му викам: „Ехо! Току-що постъпих тук. Още нищо не съм чела!“. А пък Вивиан, която стоеше до мен, заяви: „Брук ми писа, че има някакъв друг купон, на който имат и диджей, и отборът по ръгби вече е там. Да се омитаме, а?“. И понеже на мен също ми се ходеше на купон, където мога да танцувам, си тръгнахме.
Ими потопи глава под повърхността на водата, после се показа отново.
— Какво стана със снизходителния пич?
Ими се засмя.
— Айзък Тъпърман. Заради него ти разказах историята. Излизахме почти два месеца. Затова си спомням имената на любимите му писатели.
— Ходила си с него?
— Да. Пишеше ми поеми и ги оставяше на колелото ми. Идваше в стаята в общежитието ми много късно — към два през нощта например — и ми казваше, че съм му липсвала. Но имаше и сериозен натиск от негова страна. Израснал бе в „Бронкс“ и учил в „Стай“… и…
— Какво е „Стай“2?
— Държавно училище за надарени деца в Ню Йорк. Имаше много идеи за това каква трябва да бъда, какво трябва да уча, за какво трябва да ми пука. Искаше да бъде в ролята на страхотния по-възрастен мъж, който да ме просвети за тези неща. А аз бях поласкана и донякъде впечатлена от него, но понякога и много отегчена.
— Явно е бил като Форест.
— Какво? Не. Така се зарадвах, като се запознах с Форест, Защото той бе тъкмо обратното на Айзък — каза Ими убедено, сякаш това си беше чистата истина. — Айзък ме харесваше, защото бях невежа, което означаваше, че той ще има възможността да ме научи на много, нали разбираш? Това го караше да се чувства като мъж. И действително знаеше доста неща, които аз не бях учила и които не бях преживявала, и прочее. Но от друга страна — и ето в това беше иронията на положението, — невежеството ми непрекъснато го дразнеше. В крайна сметка, след като скъса с мен и аз изпаднах в депресия, един ден дойдох във Винярд и си казах: „Майната ти, господин Айзък. Не съм чак толкова невежа. Знам разни неща за разни неща, на които ти не обръщаш внимание, защото си преценил, че са маловажни и безполезни“. Нали се сещаш какво искам да кажа? Не знаех много за нещата, които интересуваха Айзък. И знам, че те са важни, но през цялото време, докато бяхме заедно, се чувствах така глупава и празноглава. Фактът, че не разбирах особено добре средата, в която бе живял, съчетан с факта, че бе една година по-напред от мен и наистина беше вглъбен в ученето, литературното списание и така нататък… та това сочеше, че той все беше великият, голям мъж, а аз все го гледах от долу нагоре с ококорени очи. И именно това беше нещото, което той харесваше в мен. И което ненавиждаше.
След кратка пауза Ими продължи:
— После имаше един момент, в който за около седмица се боях, че съм бременна. Представи си го, Джул. Аз съм осиновено дете. И ето ме бременна с бебе, което мислех, че може би ще трябва да дам за осиновяване. Или да направя аборт. Бащата е човек, с когото родителите ми разговаряха веднъж и отписаха като купонджия — заради цвета на кожата и прическата му, по които си направиха бързите изводи, — и аз нямах представа какво да правя. Затова пропусках лекции цяла седмица и останах да чета в интернет историите на жени, които са абортирали. Накрая най-после ми дойде и писах съобщение на Айзък. Той заряза всичко, дойде в общежитието — и скъса с мен.
Ими скри лице с длани.
— Никога не бях изпитвала такъв страх, както онази седмица — допълни тя. — Когато смятах, че съм бременна.
Същата нощ, когато Форест се върна от фойерверките, Имоджен вече си бе легнала. Джул беше будна и гледаше телевизия на дивана в дневната. Стана и го последва, докато той тършуваше из хладилника, от който накрая извади бира и някаква забравена свинска пържола.
— Умееш ли да готвиш? — попита го тя.
— Мога да варя спагети. И да притоплям доматен сос.
— Имоджен много я бива.
— Аха. За наше щастие, а?
— Труди се наистина усилено в кухнята. Научила се е сама — с клипчета от интернет и готварски книги от библиотеката.
— Така ли? — възкликна Форест без ентусиазъм. — Има ли останал сладкиш, между другото? Сладкишът е от жизненоважно значение за душевния ми мир в настоящия момент.