— Изядох го — отговори Джул.
— Късметлийка — рече той. — Добре тогава. Отивам да поработя над книгата. Умът ми е най-остър нощем.
Една вечер, след като вече бе изминала седмица, откакто Форест живееше с Джул в Лондон, той купи два билета за „Зимна приказка“ на Кралския Шекспиров театър. Колкото да измислят нещо за правене. Имаха нужда да излязат от апартамента.
Хванаха линия „Джубилий“ на метрото до линия „Централна“, където слязоха на „Сейнт Пол“ и продължиха оттам пеша до театъра. Валеше. Тъй като представлението започваше чак след час, си намериха някаква кръчма, където си поръчаха пържена риба с картофки. Вътре бе сумрачно, а стените бяха облицовани с огледала. Хапваха, седнали на бара.
Форест говори надълго и нашироко за разни книги. Джул го попита за онази на Камю, която четеше — „Чужденецът“. Накара го да й обясни сюжета, в който се разказвало за някакъв мъж, чиято майка била мъртва и който убил друг мъж, Заради което пък го пратили в затвора.
— Мистерия ли е?
— Изобщо не — отвърна Форест. — Мистериите утвърждават статуквото. Накрая за всичко се намира логично обяснение. Редът е въдворен. Но ред всъщност не съществува, нали? Това е изкуствено създадено понятие. Целият жанр на романите мистерии укрепва хегемонията на западните разбирания относно причинността. В „Чужденецът“ знаеш всичко, което ще се случи, и то от самото начало. Няма никаква скрита истина за разкриване, защото човешкото съществувание е по своята същност безсмислено.
— О, толкова си готин, като редиш многосрични думи — отбеляза Джул и се пресегна към чинията му, за да си вземе картофче. — Тоест… точно обратното.
Когато им връчиха сметката, Форест извади кредитната си карта.
— Аз черпя. Благодарности на Гейб Мартин.
— Баща ти?
— Мда. Той плаща сметките по тази красавица — Форест потупа с показалец по картата, — докато не навърша двайсет и пет. За да мога да работя по романа си.
— Щастливец — каза Джул.
Взе картата и наизусти цифрите. После я обърна и наизусти и тези на гърба.
— Няма ли дори да погледнеш сметката? — поинтересува се след това.
Форест се засмя, взе си картата обратно и я плъзна през бара.
— Не. Всички отиват право в Кънектикът. Но се опитвам да не губя представа за привилегиите, с които се ползвам, и да не ги приемам за даденост.
Докато под ромолящия дъждец крачеха към сградата на центъра „Барбикан“, Форест държеше чадъра над двамата. Купи програма — от онези, които можеш да си купиш в лондонските театри, пълна със снимки и информация за историята на пиесата. Двамата седнаха в тъмното.
По време на антракта Джул се облегна на стената във фоайето и се загледа в тълпата. Форест отиде до тоалетната. Джул се вслушваше в акцентите на посетителите: лондонски, йоркширски, ливърпулски. Бостънски, централноамерикански, калифорнийски. Южноафрикански. Пак лондонски.
По дяволите!
Паоло Валарта-Белстоун беше тук.
Точно сега. В отсрещния край на фоайето.
Открояваше се ярко сред монотонната тълпа. Носеше червена тениска със спортно палто и бе обул маратонки в синьо и жълто. Подгъвът на дънките му бе леко оръфан. Майката на Паоло бе филипинка, а бащата — бял американец с роднини, пръснати из цялата страна. Така ги беше описал той. Имаше черна коса — подстригана късо в някакъв момент след последния път, когато го бе видяла, — и леко извити вежди. Кръгли бузи, кафяви очи и меки алени устни, почти подути на вид. Прави зъби. Паоло бе от онези хора, които обикаляха света, нарамили раница, и които се заговаряха с непознатите по увеселителните паркове и музеите. Бе разговорлив, без да му се налага да се преструва и в най-малка степен. Харесваше хората и винаги виждаше най-доброто в тях. Точно сега ядеше желирани рибки от малко жълто пликче.
Джул извърна поглед настрани. Не й хареса колко щастлива се бе почувствала. Не й харесваше колко бе красив.
Не. Не искаше да вижда Паоло Валарта-Белстоун.
Не можеше да си го позволи. Нито сега, нито в бъдеще.
Тя излезе бързешком от фоайето и се запъти обратно към залата. Двойната врата се затвори зад нея. Тук нямаше много зрители. Мяркаха се само разпоредителите и няколко по-възрастни хора, които не бяха пожелали да станат от местата си.
Трябваше да излезе възможно най-бързо, без да се засича с Паоло. Грабна палтото си. Нямаше да чака Форест.
Не съществуваше ли някакъв страничен изход?
Тичаше по пътеката между редиците, преметнала палто през ръката си. И ето го него. Застанал пред нея. Тя спря. Сега вече нямаше как да се измъкне.
Паоло размаха пликчето с желирани бонбони.