— Да тръгваме — настоя Джул. — Веднага.
— Какво да съм разбрал? — попита Паоло, без да изостава от Форест, докато излизаха.
— Извинявай, извинявай — намеси се Джул. — Нещо не ми е добре. Повикай такси. Моля те.
Вече бяха излезли навън под проливния дъжд. Дълги алеи водеха от предния вход на театъра към улицата. Джул продължи да дърпа Форест нататък.
Паоло се закова на място под заслона на сградата, за да не се намокри.
Джул спря някакво черно такси. Влезе. Даде адреса на апартамента в „Сейнт Джонс Ууд“.
След това си пое дълбоко дъх и си наложи да се успокои. Реши какво да каже на Форест.
— Забравих си якето на стола в залата — оплака се той. — Болна ли си?
— Не, не точно.
— Какво има тогава? Защо си тръгваме?
— Онзи човек ми досаждаше.
— Паоло ли?
— Да. Непрекъснато ми звъни. По няколко пъти на ден. Съобщения. Имейли. Мисля, че ме следи.
— Странни връзки имаш.
— Не е връзка. Той просто отказва да приеме „не“ за отговор. Затова трябваше да се махна.
— Паоло-нещо-си-Белстоун, нали? — попита Форест. — Така ли се казваше?
— Да.
— Да не е роднина на Стюарт Белстоун?
— Не знам.
— Какво беше последното му име? Белстоун? — Форест извади телефона си. — В Уикипедия пише… Да, Стюарт Белстоун… скандалът с търговията с вътрешна информация, дъра-бъра… Паоло Валарта-Белстоун му е син.
— Предполагам — каза Джул. — Гледам да не мисля за него.
— Белстоун. Интересно — продължи Форест. — Имоджен познавала ли го е?
— Да. Не — отвърна Джул смутено.
— Кое от двете?
— Семействата им се познават. Засякохме се малко след като пристигнахме в Лондон.
— А сега те следи и не ти дава мира?
— Да.
— И не ти е хрумвало, че е добра идея да споменеш пред полицията по време на разследването на смъртта на Ими, че те следи някакъв Белстоун?
— Той няма нищо общо с това.
— Може да има. Има много неща, които някак не си пасват.
— Ими се самоуби и това е всичко — сопна му се Джул. — Беше депресирана, не те обичаше вече, а не обичаше и мен достатъчно, за да остане жива. Спри да се държиш, като че е възможно да се е случило нещо различно.
Форест прехапа устни и двамата продължиха да се возят, потънали в тишина. След минута-две Джул надникна към него и забеляза, че плаче.
На сутринта Форест бе изчезнал. Просто не беше на разтегателния диван. Куфарът му не беше в шкафа в коридора. Пухкавите му старомодни пуловери не се мяркаха разхвърляни тук-там из стаята. Лаптопа му го нямаше, френските му романи също. Зарязал бе мръсните си чинии в мивката.
На Джул нямаше да й липсва. Не желаеше да го вижда никога повече. Но не искаше да си тръгва, без да обясни защо.
Какво толкова бе казал Паоло на Форест предишната вечер? Само „Приятел съм на Имоджен“ и „Какво да съм разбрал?“, както и името си. Това беше.
Не бе чул Паоло да нарича Джул „Имоджен“. Нали?
Не.
Може би.
Не.
Защо Форест настояваше полицията да проучи Паоло? Дали не смяташе, че Имоджен е била следена и убита? Дали не смяташе, че Имоджен е имала романтична връзка с Паоло? Дали не смяташе, че Джул лъже?
Тя стегна багажа си и отиде в младежкия хостел в другия край на града, за който бе чела.
15
Третата седмица на февруари 2017 г.
Лондон
Осем дни преди Джул да отиде в хостела, тя звънна на мобилния на Форест от апартамента в Лондон. Ръцете й се тресяха. Седеше на кухненския плот до кутията за хляб и люлееше крака във въздуха. Бе много рано сутринта. Искаше да приключи възможно най-бързо с това обаждане.
— Ехо, Джул — прозвуча гласът на Форест. — Имоджен върна ли се?
— Не.
— А — реагира той. Последва пауза. — Защо тогава ми се обаждаш?
Неприязънта в гласа му бе осезаема.
— Имам лоши новини — каза Джул. — Съжалявам.
— Какво има?
— Къде си?
— Пред вестникарската будка. Както очевидно хората тук наричат щандовете за вестници.
— Излез за малко, моля те.
— Хубаво — отговори той.
Джул го изчака.
— Какво има? — попита Форест.
— Намерих бележка. В апартамента. От Имоджен.
— Каква бележка?
— Беше в кутията за хляб. Ще ти я прочета.
Джул държеше бележката в ръка. Ето ги едрите, окръглен и букви на подписа на Ими, типичните за нея изрази и любимите й думи.
Хей, Джул. Когато прочетеш това, вече ще съм изпила фатална доза приспивателни. След това ще съм взела такси до Уестминстърския тост.
В джобовете ти ще има камъни. Много камъни. Събирам ги от цяла седмица насам. И ще съм се удавила. Реката ще те погълне и най-сетне ще изпитат някакво облекчение.