Полицаите обещаха, че ще претърсят реката за трупа на Имоджен, но отбелязаха също така, че ако към тежестта на тялото й са добавени камъни, то няма да може да бъде открито лесно. Течението сигурно вече го бе отнесло далеч от Уестминстърския мост.
Ако изобщо я намереха, щеше да им отнеме дни или дори седмици.
14
Краят на декември 2016 г.
Лондон
Шест седмици по-рано Джул пристигна в Лондон за пръв път. Бе денят след Коледа. Тя взе такси до хотела, в който си беше запазила стая. Британските банкноти бяха твърде големи, за да се поберат в портфейла й както трябва. Таксито бе скъпо, но на нея не й пукаше. Беше осигурена.
Хотелът представляваше стара и аристократична на вид сграда, но интериорът му бе обновен. Един джентълмен, облечен в карирано сако, седеше зад бюрото на рецепцията. Провери резервацията на Джул и лично й показа стаята й. Докато пиколото й носеше куфарите, двамата се заприказваха. На Джул много й допадаше начинът, по който той говореше — сякаш бе излязъл от някой Дикенсов роман.
Тапетите в апартамента бяха с класически шарки в черно и бяло. Тежки завеси с бродерии скриваха прозорците. В банята имаше подово отопление. Кърпите бяха с цвят на сметана — пухкави и на миниатюрни квадратчета. Имаше лавандулов сапун, опакован в кафява хартия.
Джул си поръча пържола от румсървиса. Когато пристигна, я изяде цялата, прокарвайки я с две големи чаши вода. После спа в продължение на осемнайсет часа.
Щом се събуди, се чувстваше окрилена.
Намираше се в нов град, в една напълно непозната държава — родината на „Големите надежди“ и „Панаир на суетата“. Това бе градът на Ими, но щеше да стане и неин — по същия начин, както книгите, които Ими обичаше, се бяха превърнали в част от нея самата.
Джул дръпна завесите. Лондон се простираше под нея. Червени автобуси и черни като бръмбари таксита пълзяха през трафика по тесните улици. Сградите изглеждаха столетни. Тя се замисли за живота там, долу — за различните хора, които караха отляво на шосето, ядяха бисквити, пиеха чай и гледаха телевизия.
Отърсила се беше от вината и скръбта така, сякаш бе свалила стара кожа. Виждаше се като самотен герой, като супергерой от комиксите, спрял за миг да си почине, като шпионин. Беше по-смела от всеки друг в хотела, по-смела от всеки друг в цял Лондон. Много по-смела от обикновените хора.
По време на онова лято в Мартас Винярд Ими й бе споделила, че има апартамент в Лондон. „Ето ги ключовете. Можем да идем още утре“, бе заявила тя, потупвайки по чантата си с длан.
Но не го бе споменала нито веднъж повече.
Сега Джул се обади на домоуправителя, който отговаряше за апартамента, и му каза, че Ими е пристигнала в града. Дали би могъл да поръча да почистят и проветрят апартамента, ако обича? И да, да донесат малко хранителни продукти и свежи цветя? Естествено, всичко щяло да се уреди.
Когато всичко бе готово, тя превъртя ключа на Ими с лекота в ключалката. Мястото представляваше двустаен апартамент с малка дневна и спалня и се намираше в „Сейнт Джонс Ууд“, в близост до една търговска улица. Разположен бе на последния етаж на една голяма бяла кооперация, а прозорците му гледаха към дърветата долу. В шкафовете имаше меки кърпи и раирани чаршафи. Имаше само вана, но без душ. Хладилникът беше мъничък, а кухнята — гола. Ими бе обзавела апартамента, преди да се научи да готви. Но това нямаше значение.
Джул знаеше, че Имоджен бе посещавала летен курс в Лондон след дипломирането си от гимназията през юли. Пребивавайки тук, бе купила апартамент, насърчена от финансовия си консултант. Покупката била уредена набързо и Ими и приятелите й напазарували антики от пазара на „Портобело Роуд“, както и кърпи и други текстилни изделия от „Хародс“. Ими бе покрила входната врата с моментни снимки от онова лято — някъде петдесетина. На повечето се виждаха тя и групичка момчета и момичета, прегърнати през рамо, застанали пред забележителности като Лондонската кула или Музея на мадам Тюсо.
Джул прибра нещата си в апартамента, а после свали снимките. Хвърли ги в кофата за боклук, взе плика и го занесе в големия контейнер в мазето.
През следващите седмици се снабди с нов лаптоп и метна двата стари в пещта за горене на смет. Ходеше по музеи и вечеряше навън, ядеше пържоли в тихи ресторанти и бургери в шумни кръчми. Държеше се очарователно с обслужващия персонал. Бъбреше с продавачите на книги и им се представяше с името на Ими. Заговаряше туристите — временно присъстващите тук хора — и понякога отиваше с някои от тях да хапнат заедно или да гледат театрално представление. Чувстваше се така, както си представяше, че би се чувствала Ими: добре дошла навсякъде. Посещаваше редовно фитнеса и ядеше само онази храна, която обичаше лично тя. Като се изключи това обаче, водеше живота на Имоджен.