Уговорката й с Паоло бе за осем часа. Изми си зъбите три пъти и се преоблече два пъти. Сложи си парфюм с аромат на жасмин.
Щом го забеляза да чака до въртележката, до която трябваше да се срещнат, без малко щеше да се обърне и да си тръгне. Паоло зяпаше някакъв уличен фокусник. Увил беше шала си плътно, за да се защити от януарския вятър.
Джул си каза, че не бива да се сближава прекалено с никого. Никой не си струваше риска. Щеше да си тръгне веднага и тъкмо понечи да поеме на обратно, когато Паоло я забеляза и се втурна с всички сили като малко момченце. Спря точно преди да се блъсне в нея. Хвана я за китките, завъртя я и възкликна:
— Леле, като на филм е! Можеш ли да повярваш, че сме в Лондон? Всичко, което познаваме, е от другата страна на океана.
И беше прав. Всичко беше от другата страна на океана.
Но тази вечер всичко щеше да бъде наред.
Паоло я заведе да се разходят по крайбрежието на Темза. Уличните музиканти и артисти свиреха на акордеон или пък ходеха по ниско опънати въжета. Двамата се позавъртяха в някаква книжарница за известно време, след което Джул купи захарен памук за себе си и за него. Продължиха да крачат, пъхайки сладки розови облачета в устата си, докато не стигнаха до Уестминстърския мост.
Паоло хвана Джул за ръката и тя не възропта. От време на време той потриваше леко китката й с възглавничката на палеца си, което изпращаше топла вълна нагоре по ръката й. Изненадана бе, че докосването му й действа така успокояващо.
Уестминстърският мост представляваше поредица от каменни арки, построени над реката в сиво-зелен цвят. Светлината от лампите на върха на моста огряваше вълничките, образувайки се по бързата река долу.
— Най-гадното нещо в оная зала на ужасите беше Джак Изкормвача — каза Паоло. — Знаеш ли защо?
— Защо?
— Първо, защото така и не са успели да го заловят. 14 второ, защото има слух, според който се е самоубил, като е скочил от точно този мост.
— Стига, бе!
— Наистина е така. Сигурно е стоял точно тук, преди да го стори. Прочетох го в интернет.
— Пълни глупости — отсъди Джул. — Дори не се знае кой всъщност е бил той.
— Права си — потвърди той. — Глупости са.
И тогава, под светлината на уличната лампа, той я целуна. Приличаше на сцена от някой филм. Камъните бяха навлажнени от мъглата и лъщяха леко. Вятърът развяваше палтата им. Джул потрепери в нощния въздух и Паоло положи топлата си длан на тила й.
Целуваше се така, сякаш не би могъл да си представи дори да пожелае да бъде където и да било другаде, защото беше толкова хубаво, хм, не беше ли наистина приятно? Като че знаеше, че тя не позволява на хората да я докосват, но знаеше и че ще позволи на него да я докосне, даваше си сметка, че е най-големият щастливец на света. Джул се усещаше така, сякаш реката под нея течеше във вените й.
Искаше да бъде себе си, когато е с него.
Питаше се дали наистина е себе си. Дали можеше да продължи да бъде себе си.
И дали някой би могъл да обикне онази, която всъщност беше.
Двамата се отдръпнаха един от друг и повървяха около минута в мълчание. Четири пияни млади жени се зададоха насреща им, олюлявайки се несигурно на високите си токчета.
— Не мога да повярвам, че ни накараха да си тръгнем — оплака се едната, като заваляше думите.
— А би трябвало направо да ни се молят да ходим в бара им, гадняри такива — обади се друга.
Говореха с йоркширски акцент.
— Ооо, този е сладък — възкликна първата, забелязвайки Паоло от около три-четири метра разстояние.
— Мислиш ли, че би пийнал по едно с нас?
— Ха! Много си смела.
— Кой знае. Да го питаме.
Една от жените се провикна:
— Ако искате да си изкарате хубаво тази вечер, добри ми господине, чувствайте се поканен да дойдете с нас.
Паоло се изчерви.
— Какво?
— Идваш ли? — повтори жената. — Само ти.
Паоло поклати глава. Групичката се отдалечи с кикот и двамата ги проследиха с поглед, докато не прекосиха моста. Сетне Паоло пак хвана Джул за ръката.
Настроението обаче не беше същото. Вече не знаеха какво да си кажат.
Накрая Паоло попита:
— Познаваше ли Брук Ланън?
Какво?
Брук — приятелката на Имоджен… Какво общо имаше Паоло с нея?
Джул отговори с нехаен глас:
— Да, от „Васар“. Защо?
— Брук… Тя почина преди около седмица — каза Паоло, забил очи в земята.
— Какво? О, не.
— Не ми се щеше да ти го съобщавам аз. Чак сега се усетих, че сигурно я познаваш — поясни той. — И просто ми изскочи.