— А ти откъде познаваш Брук?
— Всъщност не я познавам особено добре. Беше приятелка на сестра ми от летния лагер.
— Какво се е случило? — попита Джул.
Отчаяно искаше да чуе отговора, но се насили да успокои гласа си.
— Било е злополука. Отишла е в Националния парк, намиращ се на север от Сан Франциско. Първоначално трябвало да посети някакви приятели, които учели в университета в града, но те били заети, или нещо такова, и тя отишла на поход. Било през деня, но късно и вече се стъмвало. Била сама. И просто… паднала от пътеката. Докато минавала над един пролом.
— Паднала е?
— Смятат, че сигурно е била пияна. Ударила си е главата и не са я открили до сутринта. Хората, искам да кажа. Но животните — да. Тялото е било в доста окаяно състояние.
Джул потрепери. Спомни си Брук и гръмогласния й демонстративен смях. Брук, която пиеше прекалено много. Брук с нейното мръсно чувство за хумор, пригладена руса коса и стройно тяло. Волевия, капризен начин, по който виреше брадичка. Глупавата, дребнава, жестока Брук.
— Откъде знаят какво е станало?
— Преметнала се е през парапета. Може би се е опитвала да се покатери, за да види нещо. Открили колата й на паркинга с празна бутилка от водка вътре.
— Самоубийство?
— Не, не. Просто злополука. Днес го даваха по новините като предупреждение за другите… или нещо такова. Да не ходиш на походи сам. Да не пиеш водка, а после да минаваш над стръмни урви. Семейството й се притеснило, когато не се върнала у дома за Бъдни вечер, но от полицията предположили, че умишлено се е покрила някъде.
Джул се почувства някак странно охладняла. Не се беше сещала за Брук, откакто бе пристигнала в Лондон. Имала бе възможност да провери в интернет какво се случва около нея, но не го беше направила. Беше я изключила от живота си напълно.
— Сигурен ли си, че е било нещастно стечение на обстоятелствата?
— Много нещастно — отвърна Паоло. — Толкова съжалявам.
Двамата повървяха известно време в неловко мълчание.
Паоло придърпа шапката си по-ниско над ушите.
Минута по-късно Джул протегна ръка и взе дланта му в своята. Искаше да го докосне. Да го признае и да дръзне да го стори й се струваше проява на по-голяма храброст от всяка битка, която някога бе водила.
— Нека не мислим за това — каза. — Нека да останем от другата страна на океана и да помним, че сме извадили късмет.
Позволи му да я изпрати до дома и той я целуна отново, когато стигнаха пред входа. Сетне се сгушиха на стъпалата отпред, за да се топлят, докато снежинките весело прехвърчаха из въздуха.
Рано на следващия ден Паоло се появи в апартамента, понесъл платнена торба. Джул беше с дълго долнище на пижама и потник, когато той позвъни на вратата. Накара го да изчака в коридора, докато се облече.
— Помолих приятеля ми да използвам къщата му в Дорсет за малко — каза той, следвайки я в кухнята. — И наех кола. Всичко останало, от което бихме могли да се нуждаем през уикенда, е в тази торба.
Джул надникна вътре, когато той я протегна към нея: четири десертни блокчета, желирани бонбони, царевичен снакс, две бутилки газирана вода и пакет чипс със сол и оцет.
— Не си си взел никакви дрехи. Или дори четка за зъби.
— Те са за аматьори.
Тя се засмя.
— Отврат.
— Добре де, раницата ми е в колата. Но това са важните неща — обясни Паоло. — По пътя може да разгледаме Стоунхендж. Виждала ли си го?
— Не.
Тя наистина бе особено любопитна да зърне Стоунхендж — чела беше за него в романа на Томас Харди, който си бе купила от една книжарница в Сан Франциско, но всъщност искаше да види всичко. Така се чувстваше. Всичко в Лондон, което още не бе виждала, всичко в Англия, всичко на тази огромна планета; и да се усети свободна, силна, сякаш може да има всичко, което си пожелае. Да види със собствените си очи и да разбере целия свят.
— Древните загадки винаги са интересно нещо — каза Паоло. — А когато стигнем до къщата, може да ходим на походи и да наблюдаваме как овцете пасат по полянките. Или да ги снимаме. Може би и да ги галим. Каквото там вършат хората в провинцията.
— Каниш ли ме?
— Да! Има отделни спални. Всичко е на наше разположение.
Той се настани на ръба на кухненския й стол, като че не бе сигурен дали е добре дошъл. Сякаш се безпокоеше, че може да е прекалил.
— Нервен си — отбеляза тя, за да си спечели време.
Искаше да се съгласи. Знаеше, че не бива.
— Да, много съм нервен.
— Защо?
Паоло се замисли за миг.
— Залогът вече е по-голям. За мен има значение какво ще отговориш.