Той се изправи бавно и я целуна по шията. Тя се приближи към него и долови, че той трепери леко. Целуна го по меката част на ухото, а после по устните, застанала на пръсти в кухнята.
— Това „да“ ли означава? — прошепна той.
Джул знаеше, че не бива да отива.
Тази беше най-лошата възможна идея. Бе изоставила надеждата за подобни неща много отдавна. Любовта беше онова, от което трябваше да се откажеш, когато се превърнеш в… това, което представляваше тя сега. Необикновена. Опасна. Бе поела рискове и се бе преобразила в нов човек.
А сега това момче стоеше в кухнята й и трепереше, докато я целуваше, и стискаше в ръка чанта с детински закуски и газирана вода. И редеше някакви нелепици за овце.
Джул прекоси помещението и изми ръцете си на мивката. Усещаше се, все едно вселената й предлагаше нещо красиво и специално. И вероятно нямаше да й направи второ такова предложение.
Паоло се приближи към нея и положи длан на рамото й много, много внимателно, сякаш молеше за разрешение; сякаш изпитваше страхопочитание пред идеята, че му е позволено да я докосва.
И тогава Джул се обърна и му каза, че е съгласна.
Стоунхендж бе затворен.
И валеше.
Човек не можеше да разгледа самите камъни, ако не си бе купил билет предварително. Джул и Паоло не смогнаха дори да ги мернат от центъра за посетители.
— Обещах ти древни мистерии, а получи само един паркинг — каза Паоло, наполовина тъжно и наполовина шеговито, щом се върнаха в колата. — Трябваше да проверя предварително.
— Няма нищо.
— Не мога да се оправям в интернет.
— О, не се безпокой. И без това очаквам овцете с по-голямо нетърпение.
Той се усмихна.
— Нима?
— Разбира се. Овцете можеш ли да ми ги гарантираш?
— Сериозно ли говориш? Защото не смятам, че наистина мога да го направя, а не искам да те разочаровам пак.
— Не. Овцете не ме вълнуват ни най-малко.
Паоло поклати глава.
— Трябваше да се досетя. Овцете не са Стоунхендж. Ще се наложи да се примирим с този факт. И най-разкошната овца на света не би могла да бъде Стоунхендж.
— Да отворим желираните бонбони — каза тя, за да го ободри.
— Идеално! — възкликна Паоло. — Идеален план.
Къщата изобщо не беше къща. Беше имение. Огромна постройка от деветнайсети век, около която имаше градини и голяма порта на входа й. Паоло разполагаше с кода за отключването й. Набра го и подкара колата нагоре по виещата се алея.
Стените бяха тухлени и покрити с увивен бръшлян. От едната страна имаше хълмче, върху което бе посадена градина с розови храсти, придружена от каменни пейки. В дъното се забелязваше малко поточе, а до него — беседка.
Паоло затършува из джобовете си.
— Ключовете трябва да са някъде тук.
Вече валеше като из ведро. Двамата стояха на прага, стиснали чантите си.
— По дяволите, къде са? — изруга той, потупвайки якето си, панталона, после пак якето. — Ключове, ключове.
Погледна в платнената чанта. Погледна в раницата си. Изтича и провери и в колата.
Седна пред входната врата, прикрит от дъжда, и извади всичко от джобовете си. След това — всичко от платнената торба. И всичко от раницата.
— Не си взел ключовете — каза Джул.
— Не съм взел ключовете.
Беше лъжец, мошеник. Всъщност изобщо не беше Паоло Валарта-Белстоун. Видяла ли бе тя някакви доказателства за това? Никакъв документ за самоличност, никакви снимки в интернет. Известно й беше само онова, което й бе разказал, държанието му и нещата, които знаеше за семейството на Имоджен.
— Тези хора наистина ли са ти приятели? — попита тя уж небрежно.
— Това е билата на семейството на приятеля ми Найджъл. Дойдох му на гости тук едно лято, никой не я използва в момента и… Забеляза, че знаех кода за портата, нали?
— Не се съмнявам в теб — излъга го тя.
— Може да заобиколим отзад и да проверим дали вратата на кухнята не е отворена. Пред нея има зеленчукова градинка, останала от… от времето, когато там е имало обичай да се садят зеленчукови градини — каза Паоло. — Точният термин май беше „адски отдавна“.
Двамата покриха глави с якетата си и се втурнаха през дъжда, смеейки се и джапайки през локвите.
Паоло опита бравата на кухненската врата. Заключена беше. Той започна да обикаля наоколо в търсене на резервен ключ под камъните, а Джул се сви под чадъра.
После извади телефона си и написа името му в търсачката за изображения.
Въздъхна от облекчение. Определено беше Паоло Валарта-Белстоун. Имаше негови снимки от благотворителни вечери — стоеше до родителите си и не носеше вратовръзка, макар че явно беше на събитие, на каквото от мъжете се очакваше да го направят. Снимки, на които се виждаше с няколко други момчета на футболното игрище. Снимка от завършването на гимназията, на която грееше усмивка, пълна с брекети, вкупом с лоша прическа — качена бе от една от бабите му, която беше публикувала неща в интернет точно три пъти.