Джул наистина се радваше, че е Паоло, а не някой измамник. Харесваше й колко свестен човек е, а и беше по-добре, че е искрен, защото така можеше да повярва в него. Ала имаше толкова много неща, които тя никога нямаше да разбере. Толкова голяма част от историята му, която той никога нямаше да може да й разкаже.
Паоло се отказа да търси ключа. Косата му бе подгънала.
— По прозорците има аларми — каза. — Мисля, че положението е безнадеждно.
— Какво да правим?
— Най-добре да идем в беседката и да се поцелуваме известно време — предложи той.
Дъждът не отслабваше.
Двамата поеха обратно към Лондон, както си бяха с мокрите дрехи, и спряха в една кръчма по пътя, за да хапнат нещо пържено.
Паоло паркира колата до сградата, в която се намираше апартаментът на Джул. Не я целуна, но протегна ръка и хвана нейната.
— Харесвам те — каза той. — Помислих си… Май вече го показах ясно? Но си помислих, че е хубаво да го изрека.
Джул също го харесваше. Харесваше себе си, когато беше с него.
Но не беше себе си с него. Не знаеше какво или даже кого всъщност харесва Паоло.
Може да беше Ими. Може да беше Джул.
Не бе сигурна къде постави разделителната линия между двете. Джул ухаеше на жасмин като Имоджен, говореше като Имоджен, обичаше книгите, които Имоджен обичаше. Тези неща бяха верни. Джул бе сирак като Ими, постигнала бе всичко в живота си сама, имаше загадъчно минало. Чувстваше, че у Имоджен се съдържаше толкова много от Джул, а в Джул — от Имоджен.
Ала Паоло смяташе, че Пати и Гил са нейни родители. Мислеше, че е посещавала същия университет като горката мъртва Брук Ланън. Вярваше, че е еврейка, че е богата и притежава апартамент в Лондон. Тези лъжи бяха част от онова, което той харесваше. Невъзможно беше да му каже истината, а дори и да го направеше, той щеше да я намрази Заради лъжата.
— Не мога да излизам с теб — каза тя.
— Какво?
— Не мога да излизам с теб. Така. Изобщо.
— Защо не?
— Просто не мога.
— Имаш си някой друг ли? Вече излизаш с някой друг? Може да си взема номерче или да се наредя на опашката, или каквото там.
— Не. Да. Не.
— Кое от двете? Мога ли да променя мнението ти?
— Не съм свободна.
Можеше да му каже, че си има друг, но не желаеше да го лъже повече.
— Защо?
Тя отвори вратата на колата.
— Нямам сърце.
— Почакай.
— Не.
— Моля те, почакай.
— Трябва да вървя.
— Зле ли си прекара? Като изключим дъжда, Стоунхендж, Заключената къща и липсата на овце? Като изключим факта, че днешният ден беше една безкрайна поредица от катастрофи?!
Джул искаше да остане в колата. Да докосне устните му с връхчетата на пръстите си, да се отпусне, да се превърне в Ими и да позволи на лъжите да се струпат една върху друга.
Но не беше възможно.
— Остави ме на мира, по дяволите! — сопна му се тя.
После отвори вратата на колата и излезе под проливния дъжд.
Минаха няколко седмици. Джул продължаваше да поддържа веждите си тънко оформени. Купуваше все повече и повече дрехи, прекрасни модели на солени цени. Накупи готварски книги за кухнята на апартамента, макар че никога не ги използваше. Ходеше на балет, опера, театър. Разгледа всички забележителности — историческите паметници, музеите, известните сгради. Купуваше антики от „Портобело Роуд“.
Късно една вечер в апартамента се появи Форест. А се предполагаше, че е в Америка…
Джул надзърна през шпионката и потисна паниката си. Прииска й се да отвори прозореца и да се покатери по улука до покрива, да скочи на съседната сграда — направо казано, прииска й се просто да не беше вкъщи. Щеше й се да промени формата на веждите си, прическата си, грима си и…
Той звънна втори път. Джул реши да си свали пръстените и да облече анцуг и тениска вместо дългата лятна рокля, която носеше. Застана пред вратата и си напомни, че от край време бе наясно с вероятността Форест да изникне отново. Все пак апартаментът беше на Ими. Тя вече бе измислила план. Можеше да се справи с него. Отключи вратата.
— Форест. Каква прекрасна изненада!
— Джул.
— Изглеждаш уморен. Добре ли си? Влизай.