Форест носеше малък сак. Тя го взе от ръцете му и го вкара в апартамента.
— Току-що пристигам от летището — каза той, като потри челюст и присви очи зад очилата си.
— Такси ли взе дотук от „Хийтроу“?
— Да — отвърна той и я изгледа студено. — А ти защо си тук? В апартамента на Имоджен?
— Ще остана наоколо за малко. Тя ми даде ключовете си.
— Къде е тя? Искам да я видя.
— Снощи не се прибра. Как откри апартамента?
— Госпожа Соколов ми продиктува адреса — отвърна Форест и неловко сведе очи към пода. — Полетът беше дълъг. Може ли една чаша вода?
Джул го поведе към кухнята. Сипа му вода от мивката, без да му предлага лед. В купата на кухненския плот имаше лимони, защото тя си представяше, че така трябва да изглежда един апартамент, но в шкафовете и в хладилника нямаше нищо от нещата, които Имоджен би купила. Джул ядеше солети и подсладено фъстъчено масло, салам и шоколад. Надяваше се Форест да не поиска нещо за ядене.
— Та къде е Ими? — поинтересува се той.
— Нали ти казах, не е тук.
— Но, Джул…
Той я стисна над лакътя и тя изпита моментен страх — страх от тежката му ръка, впита в плата на тениската й, колкото и да бе слаб и хилав.
— Къде е, ако не тук? — изрече той много бавно.
Джул ненавиждаше усещането за тялото му, долепено така близо до нейното.
— Не смей да ме докосваш повече — каза му. — Никога повече. Разбра ли?
Той пусна ръката й и влезе в дневната, където се изтегна неканен на дивана.
— Мисля, че знаеш къде е. Това е.
— Сигурно е отишла в Париж за уикенда. Дотам се стига много бързо по тунела под Ла Манш.
— Париж ли?
— Предполагам.
— Да не ти е поръчала да не ми казваш къде отива?
— Не. Дори не знаехме, че ще дойдеш.
Форест се отпусна обратно на дивана.
— Трябва да я видя. Писах й съобщение, но май ме е блокирала.
— Тук използва друг телефон, с различен номер.
— Не отговаря и на имейлите ми. Затова дойдох чак дотук. Надявах се да можем да поприказваме.
Джул приготви чай и за двамата, докато Форест звънеше от хотел на хотел. Наложи му се да пробва късмета си поне в дванайсет, преди да успее да си намери стая за няколко нощувки.
Достатъчно арогантен беше да си въобрази, че Имоджен ще го покани да отседне в апартамента.
13
Средата на декември 2016 г.
Сан Франциско, Калифорния
Два дни преди пристигането си в Лондон Джул се катереше тромаво нагоре по един хълм в Сан Франциско, помъкнала тежка статуя на лъв в раницата си.
Обожаваше Сан Франциско. Изглеждаше точно така, както го бе описала Ими — хълмист и старомоден, но същевременно просторен и елегантен. Днес Джул бе отишла да види Музея на азиатските изкуства и по-специално — изложбата на керамични изделия. Притежателката на апартамента й я бе препоръчала.
Мади Чънг, въпросната жена, бе висока и слаба, петдесетинагодишна и хомосексуална. Носеше дънки, често пушеше на верандата и имаше малка книжарничка. Джул плащаше в брой седмица за седмица наема на апартамента, намиращ се на последния етаж на викторианската къща. Мади и съпругата й обитаваха долните два етажа. Мади често й говореше за история на изкуството, както и за интересните изложби в галериите. Беше много мила и явно смяташе, че Джул се нуждае от приятелска подкрепа.
Днес, когато Джул се прибра у дома, Брук Ланън седеше на стълбите отпред. Приятелката на Ими от „Васар“.
— Подраних — заяви Брук. — Но както и да е.
Кабриолетът на Брук бе паркиран пред сградата за през нощта. Трябваше да дойде да си го вземе, но Джул й беше писала съобщение, с което я молеше да остане малко повече, за да поговорят.
Брук имаше пълнички бедра, квадратна челюст и пригладена руса коса, която винаги изглеждаше по един и същи начин. Бяла кожа и червило с телесен цвят. Спортни, но модерни дрехи. Бе израснала в Ла Хоя. Пиеше твърде много, в гимназията бе играла хокей на трева и беше минала през поредица гаджета, сред които и едно момиче, но никога не се бе влюбвала. Всички тези неща Джул знаеше от Мартас Винярд.
Брук се изправи от стъпалото, залитна и почти падна.
— Добре ли си? — попита я Джул.
— Не точно.
— Пила ли си?
— Да — отвърна Брук. — И какво от това?
Нощта наближаваше и наоколо се спускаше тъмнина.
— Да идем някъде с колата — предложи Джул. — Да поприказваме.
— Някъде с колата ли?
— Ще е приятно. Имаш такава готина кола. Дай ключовете на мен.
Автомобилът й беше от онзи тип, който възрастните мъже си купуваха, за да се самоубедят, че още са секси. Двете му седалки бяха бежови на цвят, а отвън бе заоблен и яркозелен. Джул се запита дали не беше на бащата на Брук.