— Не може да караш, ако си пила.
— Ти какво, за полицайка ли се имаш?
— Ни най-малко.
— Шпионин ли си?
— Брук.
— Не, сериозно — така ли е?
— Не мога да ти отговоря.
— Ха. Точно това би казал един шпионин.
Вече нямаше значение какво щеше да каже или нямаше да каже на Брук.
— Да си направим един кратък поход — рече Джул. — Знам едно хубаво местенце в Националния парк. Може да минем през Голдън Гейт. Адски живописно ще е.
Брук подрънка с ключовете в джоба си.
— Малко е късно вече.
— Виж — поде Джул. — Между нас имаше недоразумения във връзка с Ими и се радвам, че се съгласи да дойдеш. Хайде просто да отидем на някое спокойно място и да го обсъдим. В апартамента ми не е твърде подходящо.
— Не съм сигурна, че ми се приказва с теб.
— Подранила си — отбеляза Джул. — Значи искаш да говориш с мен.
— Добре де, ще поговорим, ще се попрегръщаме и прочее — съгласи се Брук. — Ими ще се зарадва.
И й подаде ключовете.
Алкохолът караше хората да оглупяват.
Оставаха два дни до Коледа и беше прекадено студено за подобно нещо, но гюрукът на кабриолета беше спуснат. Брук настоя за това. Джул носеше дънки, ботуши и топъл вълнен пуловер. Раницата й беше в багажника, а в нея бе сложила портфейла си, втори пуловер, чиста тениска, бутилка вода с широко гърло, пакетче мокри кърпички, черна торба за боклук и статуята на лъва.
Брук извади полупразно шише водка от дамската си чанта, но не отпи. Вместо това заспа почти веднага.
Джул подкара автомобила през града към моста Голдън Гейт. Когато стигнаха до него, вече започваше да я обзема напрежение. Приглушеното пътуване й действаше на нервите. Побутна Брук, за да я събуди.
— Мостът — обяви тя. — Погледни.
Той се извисяваше над тях — оранжев и величествен.
— Хората много обичат да се хвърлят от тоя мост — смънка Брук с протяжен глас.
— Какво?
— На второ място е в класацията на мостовете с най-много самоубийства в целия свят — уточни Брук. — Четох го някъде.
— Кой е първият?
— Един мост над река Яндзъ. Забравих го как се казва. Обичам да чета такива работи — каза Брук. — Хората смятат, че смърт като тази би изглеждала много поетично. Затова го правят. Докато, ако се самоубиеш, като си срежеш вените във ваната например, е по-скоро гадно. И какви дрехи да облече човек за такова нещо?
— Няма нужда да обличаш дрехи.
— Ти пък откъде знаеш?
— Просто знам — отвърна Джул.
Искаше й се да не бе заговаряла Брук на тази тема.
— Не желая хората да ме гледат гола, като умра! — почти извика Брук във въздуха над Голдън Гейт. — Но не държа и да нося дрехи във ваната! Много тъпо изглежда!
Джул не й обърна внимание.
— Така или иначе, в момента строят бариера, за да попречат на хората да скачат — додаде Брук. — Тук, на Голдън Гейт.
Колата прекоси моста и двете продължиха в мълчание към парка.
В крайна сметка Брук допълни:
— Не трябваше да зачеквам темата. Не искам да ти давам идеи.
— Никакви идеи нямам.
— Не се самоубивай — каза Брук.
— Няма да се самоубия.
— Казвам ти го като приятелка, разбираш ли? Нещо става с теб.
Джул не отговори.
— Израснах около много нормални и стабилни хора — продължи Брук. — В семейството ми всички винаги са се държали нормално. Толкова нормално, че ми идеше да си избода очите. Така че мога да се нарека специалист в тази област. А ти — ти не си нормална. Трябва да обмислиш дали да не потърсиш помощ от някого, само това казвам.
— Ти си въобразяваш, че да бъдеш „нормален“ означава да си червив с пари.
— Нищо подобно. Вивиан Абрамовиц е на пълна стипендия във „Васар“, а е нормална, вещицата й с вещица.
— Мислиш си, че е нормално винаги да получаваш каквото поискаш? — настоя Джул. — Да ти е лесно. Само че нещата не стоят така. Повечето хора не получават онова, което искат — изобщо. Затръшват им вратите в лицето. Трябва непрекъснато да се мъчат да продължават напред. Не живеят в твоя вълшебен свят, пълен с луксозни коли, съвършени зъби, ваканции в Италия и кожени палта.
— Ето — заключи Брук. — Просто доказа твърдението ми.
— Как?
— Не е нормално дори да говориш такива неща. Появи се пак в живота на Ими, след като не я бе виждала с години, и само след няколко дни вече се беше нанесла у тях, взимаше нещата й назаем, плуваше в проклетия й басейн и й даваше да плаща, когато ходеше на фризьор. Посещавала си „Станфорд“, за бога, и са ти отрязали стипендията — олеле, колко страшно! Но не се изкарвай някаква обикновена, средностатистическа гражданка. Никой не ти затръшва врати във физиономията, Джул. Освен това, хайде де — никой вече не носи кожени палта, защото това е очевидно неетично. Нечия баба може и да продължава да го прави, но не и нормалните хора. Пък и никога не съм обелвала дума за зъбите ти. Пфу! Трябва да вземеш да се отпуснеш малко и да се научиш да се държиш като човек, ако искаш да имаш истински приятели, а не просто хора, които те търпят.