Нито една от двете им не промълви нищо повече през остатъка от пътуването.
Паркираха и Джул си взе раницата. Извади ръкавиците си от джоба на дънките си и ги сложи.
— Да оставим телефоните си в багажника — каза.
Брук я изгледа продължително.
— Хубаво. Да се слеем с природата… или каквото там — рече завалено накрая.
Заключиха телефоните и Джул прибра ключовете за колата в джоба си. Впериха очи в табелата, поставена в ъгъла на паркинга. На нея имаше карта с отбелязани в различни цветове маршрути за походи.
— Да идем към онази площадка с хубавата гледка — каза Джул, сочейки синия маршрут. — Вече съм била там.
— Все ми е едно — заяви Брук.
Походът беше дълъг шест километра и обикаляше в неправилен кръг. Паркът бе почти празен заради студа и празничния сезон, но няколко семейства тъкмо си тръгваха. Уморени деца хленчеха или се сгушваха в ръцете на възрастните, които ги носеха. Когато Брук и Джул се устремиха към върха на стръмнината, пътеката се простря пред тях празна.
Джул долови как сърцето й започна да бие по-бързо. И зае водаческото място.
— Ти си падаш по Имоджен — наруши тишината гласът на Брук. — Хич не си мисли, че това те прави специална. Всички си падат по Имоджен.
— Тя ми е най-добра приятелка. Не е същото като да си „падам“ по нея.
— Тя не е най-добра приятелка на никого. Тя е разбивачка на сърца.
— Не приказвай гадни неща по неин адрес. Просто си й сърдита, задето не ти отговаря на съобщенията.
— Напротив, вече ми отговори. Не това имам предвид — възрази Брук. — Слушай. Когато се сприятелявахме с хората по време на първата ни година в университета, Ими непрекъснато идваше на гости в стаята ми в общежитието: сутрин ми носеше по някое лате, преди да идем на лекции; влачеше ме по прожекциите на филмите в салона на Факултета по кинематография; молеше ме да вземе назаем някой чифт обеци; носеше ми от онези бисквитки с формата на риби, защото знаеше, че ги обичам.
Джул не каза нищо.
Ими бе влачила и нея по прожекции на филми. Купувала й бе шоколад. Носила й беше кафе в леглото, когато живееха заедно.
Брук продължи:
— Идваше всеки вторник и четвъртък, защото имахме сутрешни лекции по италиански. Когато пристигнеше, обикновено още спях. Налагаше й се да ме изчака, докато се облека. Съквартирантката ми все хленчеше, задето Ими идва така рано, ето защо започнах да си набивам аларма на телефона. Ставах и отивах да я чакам пред вратата, преди да се е появила. И един ден тя просто не дойде. Беше в началото на ноември, ако не се лъжа. И знаеш ли какво? Така и не се появи повече. Не ми носеше лате, не ме канеше да ходим да гледаме филми. Беше се прехвърлила на Вивиан Абрамовиц. И знаеш ли какво? Можеше да реагирам като някоя шестокласничка, Джул. Можеше да се разсърдя и да започна да провокирам сценки в стил „горкичката аз“ и „не можеш да имаш две най-добри приятелки“… и подобни глупости. Но не го сторих. Държах се мило с тях. Трите бяхме приятелки. И нямаше проблем.
— Окей.
Джул мразеше тази история. Мразеше и факта, че преди да я чуе, не бе знаела, че причината Брук и Вивиан да не се харесват е самата Имоджен.
Брук добави:
— Това, което исках да ти разкажа, е, че Имоджен разби сърцето и на горката малка Вивиан. И на Айзък Тъпърман. Докато ходеше с него, непрекъснато се заобикаляше с най-различни други момчета, а Айзък, естествено, стана ревнив и неуверен. След което я изненада, зарязвайки я — но какво бе очаквала, след като тя се занасяше и с други? Все искаше да види дали ще може да накара хората да загубят самообладание и да се вманиачат по нея. И знаеш ли какво? С теб се случи именно това. Както и с много други хора в университета. Имоджен обожава да го прави, защото я кара да се чувства готина и привлекателна, но така няма как да продължите да сте приятелки. Другият начин да подходиш към нещата е да покажеш, че си над тях, и да запазиш хладнокръвие. Тогава Имоджен проумява, че си не по-малко силна от нея — или може би даже повече. Затова започва да те уважава и може да продължите да сте приятелки.