После си облече чистата тениска и чистия пуловер.
По плата на чантата, в която бе сложила статуята, имаше кръв.
Джул я свали и я обърна на обратно, за да не се забелязва. После прибра статуята в раницата си и пъхна мръсната чанта в бутилката за вода с широко гърло.
Използва още от кърпичките, за да почисти капките кръв от дървената пътека, след което натъпка и тях в бутилката.
Огледа се.
Пътеката беше безлюдна.
Докосна рамото си внимателно. Беше добре. Мина лицето, ушите и косата си още четири пъти с мокри кърпички. Искаше й се да се бе сетила да си вземе джобно огледалце. Хвърли поглед през ръба на моста надолу към пропастта.
Не можа да различи Брук.
Пое обратно по маршрута. Чувстваше се така, сякаш можеше да върви вечно, без да се умори. Не съзря никого по пътеката, докато не се върна обратно в началото й. Там подмина четирима атлетични на вид мъже, нахлупили шапки като на Дядо Коледа и носещи фенери в ръка. Тъкмо тръгваха по маршрута, отбелязан в жълто.
Щом се върна обратно при колата, Джул спря за момент.
Трябваше да я зареже тук. Ако отидеше с нея някъде другаде, нямаше да има логика във версията за злополука, когато откриеха тялото на Брук в пролома.
Качи се внимателно вътре. Извади мокрите кърпички и започна да търка ръчната спирачка, но се спря.
Не, не. Този план не беше добър. Как така не се беше сетила преди? Щеше да изглежда подозрително, ако в колата изобщо нямаше отпечатъци. Тези на Брук трябваше да си бъдат там. Съвършено чистата ръчна спирачка щеше да изглежда странно.
Помисли! Помисли! Бутилката водка лежеше на пода пред мястото до шофьора. Джул я вдигна, увила дланта си с кърпичка, и разви капачката. После изсипа малко водка върху спирачката, сякаш някой я бе разлял случайно. Може би щяха да сметнат това за причината да липсват отпечатъци. Нямаше представа дали следователите проверяваха подобни неща. Всъщност изобщо не знаеше какво включваха огледите им.
По дяволите!
Слезе от колата. Наложи си да разсъждава логично. Отпечатъците й не фигурираха в никакви списъци. Нямаше криминално досие. От полицията наистина щяха да познаят, че някой друг е управлявал колата, ако проверяха, но нямаше как да установят, че е била Джул.
Не съществуваха доказателства момиче на име Джул Уест Уилямс някога да е посещавало или живяло в Сан Франциско.
Тя отбори багажника и извади двата телефона — този на Брук и своя. Сетне, все още треперейки, заключи колата и се отдалечи.
Вечерта беше мразовита. Джул крачеше бързо, за да се стопли. След като измина около два километра, се почувства по-спокойна. Изхвърли бутилката в една кофа до пътя. По-нататък метна на дъното на някакъв голям контейнер опръсканите с кръв дрехи, прибрани в черния плик.
И продължи да върви.
Мостът Голдън Гейт като че пламтеше на фона на нощното небе. Джул беше така миниатюрна спрямо него, но пък се усещаше, сякаш отгоре я осветяваше яркият лъч на някакъв прожектор. Запрати телефона и ключовете от колата на Брук през парапета на моста право в реката.
Животът й бе като заснет на лента. Изглеждаше великолепно на светлината на уличните лампи. Боричкането бе накарало бузите й да поруменеят. А, да — и дрехите й стояха направо зашеметяващо.
Да, вярно беше, че е способна на насилие и престъпления. Може да се каже дори, че беше жестока. Но това бе част от професията й и тя бе изумително добра в нея, затова всъщност беше секси.
Луната бе като тънък сърп в небето, а вятърът — суров. Джул си поемаше дълбоки, пресекливи глътки въздух и се наслаждаваше на блясъка, болката и красотата на живота си като екшън герой.
Щом се върна в апартамента, извади статуята на лъва от раницата си и я заля с белина. После я изми с душа, изсуши я и я постави на полицата над камината.
На Имоджен много би й допаднала. Тя обожаваше котки.
Използвайки името на Имоджен, Джул си купи самолетен билет до Лондон с полет от Портланд, Орегон. След това хвана такси до автогарата.
Когато пристигна, разбра, че току-що е изпуснала автобуса, който заминаваше в девет вечерта. А следващият тръгваше чак в седем сутринта.
Тя се настани да чака, а притокът на адреналин от последните няколко часа отшумя. Купи си три опаковки бонбони „М&М“ с фъстъци от един автомат и седна върху куфарите си. Изведнъж се почувства изтощена и уплашена.
Освен нея на гарата имаше само още няколко души. Всички я използваха за подслон за през нощта. Джул засмука бонбоните, за да й стигнат за по-дълго. Помъчи се да почете, но не можеше да се съсредоточи. Двайсет и пет минути по-късно пияницата, заспал на една от пейките, се събуди и запя на висок глас: