Джул знаеше, че е кривнала много далеч от правия път. Беше убила едно глупаво, устато момиче, и то напълно умишлено и хладнокръвно. Никога нямаше да се появи спасител, който да я избави от каквото и да бе онова, което я беше подтикнало да го стори. Тя никога не бе имала спасител.
Това беше. Нямаше връщане назад. Беше сама насред леденостудена автогара на двайсет и трети декември, слушаше песента на някакъв пияница и изстъргваше последните частици засъхнала чужда кръв изпод ноктите си с крайчето на автобусния си билет. Другите хора, добрите хора, в момента печаха джинджифилови сладки, ядяха захарни бастунчета и връзваха панделки на коледните подаръци. Препираха се, подреждаха украсите, разчистваха трапезата след обилните угощения, подпийнали с греяно вино, и се настаняваха да гледат приятни стари филми.
А Джул беше тук. Заслужаваше студа, самотата, пияниците и боклука. Заслужаваше хиляда по-лоши наказания и мъчения.
Върховете на стрелките на часовника обикаляха циферблата. Удари полунощ и официално настъпи Коледа. Джул си купи чашка горещ шоколад от един автомат.
Изпи я и усети как се стопля. Изтръгна се от унинието си. Все пак тя беше смела, умна и силна. Бе осъществила целта си успешно. Дори някак стилно, можеше да се каже. Извършила бе убийство с помощта на статуя на котка, по дяволите, и то насред прекрасен национален парк, сред зрелищния пейзаж на един огромен пролом. Не бе имало и едничък свидетел. Не бе оставила и капка кръв след себе си.
Убийството на Брук беше акт на самозащита.
Хората трябваше да се защитават. Такава бе човешката природа и Джул бе прекарала години в тренировки, за да стане особено добра. Събитията днес бяха доказателство, че беше още по-способна, отколкото се бе надявала. Та тя бе направо феноменална — воин мутант, суперсъздание. Дали Върколака губеше време да скърби за хората, след като ги наръгаше с ноктите си? Убиваше непрекъснато, за да се защитава — или в името на някоя благородна кауза. Същото се отнасяше за Борн, Бонд и всички останали. Героите не си мечтаеха за джинджифилови сладки, подаръци и захарни бастунчета. Джул също нямаше да го прави. Не беше като изобщо да ги е имала някога. Нямаше за какво да провесва нос.
Пияницата пак беше подхванал песента.
— Млъкни, да не взема да дойда и да те накарам! — кресна му Джул.
Гласът притихна.
Тя допи последната глътка топъл шоколад. Нямаше да размишлява дали е кривнала от правия пет, или не. Не изпитваше вина. Щеше да продължи да следва мисията си на супергерой — силна и непоколебима.
Джул Уест Уилямс прекара двайсет и четвърти декември в деветнайсетчасово пътуване в автобуса и заспа рано сутринта на Коледа в един хотел до летището в Портланд. В единайсет преди обяд взе автобус до летището и чекира багажа си за нощния полет до Лондон в бизнес класа. Хапна бургер в една закусвалня. После си купи няколко книги и се напръска с непознат за нея парфюм в безмитния магазин.
12
Средата на декември 2016 г.
Сан Франциско
В деня преди похода Джул получи обаждане от Брук.
— Къде си? — излая Брук вместо поздрав. — Виждала ли си Ими?
— Не.
Джул тъкмо бе приключила с тренировката си. Седна на една от пейките пред фитнес центъра „Хайт-Ашбъри“.
— Пратих й един милиард съобщения, но не отговаря — заяви Брук. — Няма я нито в Snapchat, нито в Instagram. Започвам вече да й се ядосвам, та реших да ти звънна да видя какво знаеш.
— Ими не отговаря на никого — каза Джул.
— Къде си?
Джул не видя причина да лъже.
— В Сан Франциско.
— Тук ли си?
— Чакай, и ти си тук?
Ла Хоя, където Брук трябваше да бъде, беше поне на осем часа път с кола оттук.
— Имам приятели от гимназията, които учат в университети в Сан Франциско, затова си запазих стая в хотел и дойдох. Но се оказва, че всички са на работа или на изпити днес. Трябваше да се видя с Чип Луптън тази сутрин, но гаднярът ме отсвири. И ми писа да ми го съобщи чак когато вече го чаках в някаква зала, пълна с умрели змии.
— Умрели змии ли?