— Уф! — простена Брук многострадално. — В Академията на науките съм. Проклетият Луптън каза, че искал да разгледа изложбата на влечуги. Ако не ми се щеше да спя с него, никога нямаше да се съглася. Ими с теб ли е дошла?
— Не.
— Кога, по дяволите, беше Ханука? Да не би да се е върнала у дома за празника?
— Сега е. Но не би се върнала вкъщи заради това. Отишла е в Мумбай може би. Не съм сигурна.
— Окей. Ела тогава, след като и без това си тук.
— При змиите ли?
— Аха. Леле, каква скука ме гони. Далеч ли си?
— Имам…
— Не ми казвай, че имаш работа. Двете ще продължим да пишем съобщения на Ими, докато не се види принудена да се свърже с нас. Телефонът й има ли обхват в Мумбай? Ако не, ще й пишем имейли. Ела да ме намериш при змиите — нареди Брук. — Трябва да се обадиш и да предупредиш за посещението си обаче. Изпращам ти номера.
Джул искаше да види всичко. Още не бе ходила в Академията на науките. Освен това искаше да научи всичко, което Брук Знаеше за живота на Ими след Винярд. Ето защо си взе такси.
Академията представляваше природонаучен музей, пълен с динозавърски кости и препарирани животни.
— Имам записан час за два — каза тя на мъжа на рецепцията.
— Документ за самоличност, моля.
Джул му показа картата си от „Васар“ и той я пусна да мине.
— Разполагаме с над триста хиляди екземпляра от сто шейсет и шест държави — осведоми я той. — Приятно прекарване!
Колекцията се помещаваше в няколко зали, наподобяващи нещо средно между библиотека и склад. По полиците бяха подредени стъкленици със съхранени във формалдехид животни: змии, гущери, жаби и множество създания, които Джул не можеше да определи точно. Всички имаха грижливо надписани етикети.
Джул знаеше, че Брук я чака, но не й писа да каже, че е пристигнала. Вместо това закрачи бавно покрай рафтовете, като се стараеше да не вдига шум със стъпките си.
Запомняше имената на повечето неща, които разглеждаше. Xenopuslaevis, африканска ноктеста жаба. Crotaluscerastes, гърмяща змия. Crotalusruber, червена диамантена змия. Отбелязваше си наум наименованията на различните отровни змии, саламандри, редки жаби и миниатюрни влечуги, които се срещаха само на някои далечни острови.
Отровните змии бяха набити и сякаш се носеха из мътната течност. Джул докосна с ръка стъклото от другата страна на отровните им усти и долови как я побиват тръпки от страх.
Зави зад един ъгъл и завари Брук седнала на пода между рафтовете, втренчена в едрата жълта жаба на най-долното ниво.
— От цяла вечност те чакам — каза тя.
— Зазяпах се в змиите — обясни Джул. — Толкова са могъщи.
— Не са могъщи. Умрели са — рече Брук. — Навити и затворени в бутилки и никой не ги обича. Леле, колко ли депресиращо ще е, ако след смъртта ти роднините ти те набутат в огромен буркан, пълен с формалдехид?
— В тях има отрова — продължи да говори Джул за змиите. — Някои са в състояние да убият животно, трийсет пъти по-голямо от тях. Не смяташ ли, че би било невероятно усещане да знаеш, че разполагаш с подобно оръжие?
— Толкова са грозни, ще им се не види — каза Брук. — Не си струва. Но все едно. Омръзна ми от влечуги. Да идем за по едно еспресо.
В малкото павилионче със закуски сервираха миниатюрни чашки убийствено горчиво кафе и италиански сладолед. Брук каза на Джул да си поръча с ванилия, след което двете изляха еспресото в купичките със сладоледа.
— Това си има име — заяви Брук, — но не го запомних, като ходихме в Италия. Сервираха ни го в едно малко ресторантче на някакъв площад. Майка ми все се опитваше да ми разкаже историята на площада, а баща ми: „Хайде да си поупражняваме италианския…!“. Но на двете със сестра ми ни беше скучно. Така бяхме през цялото пътуване, едва си държахме очите отворени, само че после — и това ставаше почти всеки път — ни донасяха храната и направо забравяхме къде се намираме. Ходила ли си в Италия? Пастата там е на такова ниво, каквото просто не можеш да проумееш, ако не си я пробвала, заклевам се! Престъпно добра е! — Тя надигна купичката си, изпи последните глътки еспресо и обяви: — Идвал у вас за вечеря.
Още не бяха говорили за Имоджен, затова Джул се съгласи.
Купиха салам, паста и доматен сос. Брук извади една бутилка вино от багажника на колата си. Докато тя се суетеше наоколо, Джул пъхна получената поща в едно чекмедже, обръщайки надписите на пликовете надолу, след което скри и портмонето си.
— Готино местенце! — възкликна Брук, оглеждайки декоративните възглавници и бурканите с красиви лъскави камъчета.