Винаги сте били прекрасни родители. Мисля си за вас всеки ден.
С много обич,
След като си уреди безжичния интернет в апартамента в Сан Франциско, Джул изпрати този имейл от адреса на Имоджен.
Писа и на Форест. Използва любимите изрази на Ими, присъщия й жаргон и поздрав за сбогом, типичните за нея „някак“ и „може би“.
Здрасти, Форест!
Трудно ми е да напиша този имейл, но трябва да ти го кажа: няма да се върна. Наемът е платен до края на септември.
Така че стига да се изнесеш преди първи октомври, всичко ще е наред.
Не желая да те виждам повече. Тръгвам си. Ха — всъщност вече ме няма, нали?
Заслужавам някого, който не ме гледа отвисоко. Кажи си, че си склонен на това. Защото ти си мъж, а аз — жена. Защото съм по-малка от теб. Защото съм осиновена — и макар че не обичаш да си го признаваш, ти цениш високо родовата кръв. Мислиш си, че си по-добър от мен, защото аз напуснах университета, а ти — не. И мислиш, че да напишеш роман е по-важно от нещата, които аз обичам да правя или които искам да направя в живота си.
Истината е, Форест, че аз съм онази, която е по-силна. Аз бях онази с къщата. И колата. Аз плащах сметките. Аз съм възрастен човек, Форест. А ти си просто едно разглезено, неспособно на самостоятелност момченце.
Така или иначе — отивам си. Реших, че трябва да знаеш защо.
Форест отговори на имейла. Беше тъжен, а също така се извиняваше. Беше и ядосан. Молеше се.
Джул не отвърна нищо. Вместо това писа на Брук — прати й две кратки клипчета с котета и кратко съобщение:
ИС: Скъсах с Форест. Смятам, че това тъжно раирано коте олицетворява чувствата му в момента.
ИС: А пухкавото оранжево коте съм аз. (Адски щастлива, че най-после си отдъхнах.)
Брук отговори.
БЛ: Да си се чувала с Вивиан?
БЛ: Или с някой друг от „Васар“?
БЛ: Ими?
БЛ: Защото чух от Кейтлин (Кейтлин Муун, не Кейтлин Кларк), че
БЛ: Вивиан ходи с Айзък.
БЛ: Но аз не вярвам на нито една новина, която Кейтлин Муун разпространява.
БЛ: Така че може би не е вярно.
БЛ: Едва не повърнах.
БЛ: Надявам се да не ти стане кофти.
БЛ: На мен ми е кофти от твое име.
БЛ: Чао-чао, Форест! Заслужаваш нещо толкова по-добро, Ими.
БЛ: Боже, Ла Хоя е такава скука… ла-ла-ла… Защо не ми пишеш?… Пиши ми, вещице!
По-късно същия ден пристигна имейл от самата Вивиан, в който тя съобщаваше, че е влюбена в Айзък Тъпърман и че се надява Имоджен да я разбере, защото човешкото сърце си иска своето.
През последвалите дни Джул живееше почти изцяло според това, което смяташе, че Ими би сторила. Една сутрин почука на вратата на Мади Чънг с чаша лате от кафенето по-надолу по улицата.
— Предположих, че едно кафе би ти се отразило добре.
Лицето на Мади светна. Покани Джул да влезе и я запозна със съпругата си — среброкоса и елегантно облечена, — която тъкмо тръгваше „да управлява корпорация“ според думите на Мади. Джул попита дали ще е удобно да разгледа книжарничката, и хазяйката я закара дотам с волвото си.
Магазинчето беше малко и разхвърляно, но уютно. В него се продаваха както нови книги, така и втора употреба. Джул си купи два викториански романа от автори, които не бе сигурна, че Ими някога е чела: Гаскел и Харди. Мади й препоръча „Сърцето на мрака“ и „Доктор Джекил и господин Хайд“, както и една книга от някой си Гофман, наречена „Представянето на Аза във всекидневието“. Джул купи и тях.
През другото време ходеше на изложбите, за които Мади й споменаваше. Унесена в мисли за Имоджен, тя забавяше крачка и оставяше ума си да се рее.
Ими не би внимавала особено, шляейки се из някой музей. Не би се опитвала да научи повече за история на изкуството или пък да запамети някакви дати.
Не, Ими би се мотала безцелно и би позволила на обстановката да определи настроението й. Би забавила ход, за да оцени красотата и да живее, без вечно да се мъчи да постига още и още.
У Джул вече имаше толкова много от Ими. Това бе някаква утеха.
10
Третата седмица на септември 2016 г.
Остров Кулебра, Пуерто Рико
Седмица преди да се премести в Сан Франциско, Джул бе на остров Кулебра и бе пияна. Никога преди не се беше напивала.
Кулебра беше името на архипелага близо до брега на Пуерто Рико, както и на главния остров от него. По пътищата там се разхождаха неопитомени коне. По крайбрежието се рояха скъпи хотели, но центърът на града не предлагаше много на туристите. Островът бе известен с хубавите възможности за гмуркане с шнорхел, както и с малката общност американци, които се бяха преселили да живеят там.