„Това не е филм, в който се разказва за момиче, което къса с гадния си приятел, подкопаващ самочувствието му“, помисли си тя. Нито пък беше филм за момиче, което се освобождава от влиянието на прекалено властната си майка. Главният персонаж не беше някой велик бял хетеросексуален герой, влюбен в жената, която трябва да спаси, или пък такъв, който си партнираше с някоя способна, но все пак по-слаба от него героиня в прилепнали дрехи.
„Сега аз съм в центъра на историята — каза си Джул. — И няма нужда да тежа възможно най-малко, да нося възможно най-малко дрехи или да си избелвам зъбите.
Аз съм в центъра.“
Веднага щом стана, започна да й се повдига. Тя побърза да изчезне в банята, където притисна разранените си длани в хладния под, наведе се над тоалетната чиния и се помъчи да повърне. Нямаше какво.
Нищо и пак нищо. Гаденето продължи сякаш часове, гърлото й се свиваше и отпускаше конвулсивно. Тя долепи една кърпа към лицето си. Когато я отдръпна, вече бе блажна. Задъхана и трепереща, Джул се сви на топка.
Най-сетне дишането й започна да се успокоява.
Изправи се на крака. Приготви си кафе и го изпи. След това отвори раницата на Имоджен.
Ето го портфейла на Ими. В него имаше като че ли хиляда малки джобчета, а закопчалката му беше сребърна. Пълен беше с касови бележки, кредитни карти, карта за библиотеката в Мартас Винярд, студентска карта от „Васар“, карта за столовата в университета, карта за точки от „Старбъкс“, здравна застраховка, както и карта за вратата на хотелската стая на Ими. И шестстотин и дванайсет долара в брой.
Джул отвори колета, който бе пристигнал за Ими вчера. Съдържаше дрехи, купени от някакъв онлайн магазин — четири рокли, две ризи, чифт дънки, копринен пуловер. Всяка от тях бе толкова скъпа, че тя неволно закри уста с длан, щом погледна касовия бон.
Съседната стая беше тази на Ими. Картата за вратата вече беше у Джул. Вътре беше почистено. До мивката в банята беше оставен мърляв несесер за грим. В него Джул откри паспорта на Имоджен, както и изненадващо голям брой кутийки и червила, разпилени хаотично. От поставката за кърпи висеше грозен бежов сутиен. Имаше и самобръсначка с няколко полепнали по нея косъмчета.
Джул взе паспорта на Ими и сравни снимката с отражението си в огледалото. Разликата във височината им бе едва два сантиметра. Като цвят на очите бе посочено „зелени“. Косата на Ими беше по-светла. Теглото на Джул бе значително по-голямо, но се състоеше предимно от мускули и не личеше, стига да подбираше подходящите дрехи.
Извади от портмонето картите от „Васар“ и прегледа и тях. На снимката от картата за столовата ясно се открояваха дългата шия на Ими и трите обеци на едното й ухо. Тази на студентската й лична карта бе по-малка и размазана. Ухото не се забелязваше. Джул спокойно можеше да използва нея.
Наряза картата за столовата на мънички парченца с ножичката за нокти и ги пусна в тоалетната.
После оформи веждите си, докато станаха тънки като на Ими. Подкъси бретона си с ножичката. Откри колекцията на Ими от антикварни пръстени — аметистовата лисица, камеята, издялканата от дърво патица, сапфирения с пчелата, сребърния със слона, сребърния под формата на подскачащ заек, както и онзи със зелената нефритова жаба. Нямаше да успее да ги сложи на подпухналите си пръсти.
Следващите няколко дни прекара в подробен преглед на файловете на компютъра на Ими. Използваше и двете стаи в хотела. В тях имаше климатик, но понякога отваряше вратата на терасата и оставяше тежката жега да нахлуе и да я обгърне. Пиеше сок от манго и ядеше палачинки с шоколад, поръчани от румсървиса.
Сметките на Ими в банката и ценните й книжа бяха на обща стойност осем милиона долара. Джул запамети наизуст всички номера и пароли. Телефоните и имейл адресите — също.
Разгледа и се научи да имитира завършения подпис на Имоджен от паспорта и първите страници на книгите й. Копира почерка й от една нейна тетрадка, пълна с драскулки и списъци за пазаруване. След като си направи електронен подпис, потърси името на семейния адвокат на Соколови. Представи се като Ими и му каза, че следващата година смята да пътува често от държава на държава. Искаше да изготви завещание. Парите й щяха да бъдат прехвърлени на една приятелка, която си нямаше много — приятелка, която бе сираче и бе лишена от стипендията си за университет: Джулиета Уест Уилямс. Освен това завеща пари и на Лигата за защита на животните в Норт Шор, както и на Националния фонд за борба с бъбречните заболявания.