— Не искам да не ми е останало нищо. С мама и татко. Но и мразя да бъда там. Те просто… Правят ме толкова тъжна. Разказах ли ти какво се случи последния път, когато се прибрах у дома? През зимната ваканция?
— Не.
— Тръгнах си от университета и бях така щастлива, че най-после се махам. Бяха ме скъсали по политология. Брук и Вивиан непрекъснато се препираха. Айзък ме заряза. А когато се върнах у дома, се оказа, че татко е много по-тежко болен, отколкото бях очаквала. Мама непрекъснато плачеше. Тъпият ми страх от мнимата бременност, драмата покрай приятелките ми, проблемите с гаджето ми, лошите ми оценки — всичко това беше прекалено маловажно дори да го споменавам. Баща ми се беше съсухрил като мумия и дишаше с помощта на бутилки кислород. Кухненската маса бе покрита с шишенца с хапчета. Един ден той ме стисна за ръката и прошепна: „Донеси на баща си малко кулич“.
— Какво е „кулич“?
— Никога ли не си яла? Като кекс с шоколад, но четирийсет пъти по-вкусно.
— Занесе ли му?
— Излязох и купих шест, и му давах по един всеки ден, докато свърши зимната ваканция. Така поне имаше какво да направя за него, макар че всъщност нямаше с какво да помогна… На сутринта, когато поехме с колата на майка ми, за да ме закара обратно във „Васар“, долових как ме обзема паника. Не исках да виждам Вивиан. Нито Брук. Нито Айзък. Университетът ми изглеждаше напълно безсмислен — като да завърша училище, където ме обучават да се превърна в идеалната дъщеря според майка ми. Или идеалната жена според Айзък. Но далеч не онова, което аз исках да бъда. Веднага щом тя си тръгна, си поръчах такси и отидох във Винярд.
— Защо там?
— За да избягам. Бяхме ходили на почивка там, когато бях малка. След първите няколко дни зарязах телефона си така, че да се изключи напълно, без да зареждам батерията. Знам, че звучи егоистично, но трябваше да предприема нещо крайно. Баща ми беше толкова тежко болен, че не бях говорила с никого за собствените си проблеми. Единственият начин да се ориентирам в ситуацията беше да видя какъв е животът, когато съм далеч от всичко. Без всички онези хора, които искаха нещо от мен… или се разочароваха от мен. А после просто останах. Вече бях прекарала в хотела месец, когато осъзнах, че няма да се върна. Писах на родителите си имейл, за да им дам знак, че съм добре, и наех къщата.
— Как реагираха те?
— С един милиард имейли и съобщения. „Върни се у дома, моля те. Само за няколко дни. Ще платим самолетния билет.“ Или: „Баща ти иска да знае защо не отговаряш на обажданията му“. Такива неща. Диализата на баща ми подсказваше, че няма как да дойдат във Винярд, но те буквално ме тормозеха. — Ими въздъхна и продължи: — Блокирах съобщенията им. Спрях да мисля за тях. Беше като магия — просто изключих мислите си. Възможността да престана да мисля за тях някак ме спаси. Може би съм ужасен човек, Джул, но беше толкова хубаво да се отърва от усещането за вина.
— Не смятам, че си ужасен човек — каза Джул. — Пожелала си да промениш живота си. Нямала си друг избор, освен да предприемеш нещо радикално, за да се превърнеш в човека, който искаш да бъдеш.
— Именно — каза Ими и я докосна по коляното с мократа си ръка. — А сега да поприказваме за теб.
Това бе типично за Имоджен — изпадаше в дълги, витиевати разсъждения на глас, докато не си изяснеше някоя идея напълно, а след това, когато се умореше, задаваше въпрос.
— Няма да се върна — отговори Джул. — Никога.
— Толкова ли е зле положението у дома? — попита Ими, вгледана съсредоточено в лицето й.
В рамките на една ярка, светла секунда Джул допусна, че някой може би беше способен да я обича, че тя беше способна да обича сама себе си и че заслужаваше всичко това. Каквото и да кажеше сега, Ими щеше да го разбере. Щеше да разбере всичко.
— Ние сме еднакви — престраши се тя. — Не искам да продължавам да бъда човекът, който бях като малка. Искам да бъда онова A3, което е тук и сега. С теб.
По-истински и по-искрени думи от тези не бе в състояние да изрече.
Ими се наведе към нея, целуна я по бузата и каза:
— Семействата по целия свят са еднакво прецакани.
Думите се изтърколиха бързо от устата на Джул:
— Сега двете сме като семейство една за друга. Аз съм твоето, а ти можеш да бъдеш моето.
И зачака. Надзърна към Ими.
Имоджен трябваше да каже, че са като сестри.
Имоджен трябваше да каже, че ще бъдат приятелки до гроб, както и че са като семейство една за друга.
Бяха си говорили за толкова интимни неща. Имоджен трябваше да обещае, че никога няма да изостави Джул така, както току-що бе изоставила Форест или както беше изоставила майка си и баща си.